Гери Минкова ни развежда още веднъж из събитията на фестивала „Девет слона“, провел се в периода 11 – 21 юли. Представен е кратък разбор на събитията в програмата, както и интервюта с авторите на централните девет проекта – техните идеи, равносметки и резултати. Фестивалът отваря дискусия за намесите чрез изкуство в градска среда извън най-централните части на столицата.
Можеш ли да си представиш слон? Не, нека са 9 слона, точно в началото на твоята улица, докато се прибираш към къщи? Също толкова объркани биха се почувствали много от жителите на София, ако в забързаното си ежедневие, между работа и безброй други ангажименти, се срещнат с изкуство в собствения си малък квартал. Именно това е идеята на лятната програма за изкуство в града. Девет слона, която, между 11 и 21 юли 2024 г., „докара“ творчеството при онези, които често остават извън галериите.
Целта на проекта не е жителите да се морализират, образоват или възпитават във връзка със съвременната арт сцена, а чисто и просто да направи живота в софийските квартали малко по-цветен и сплотен, повдигайки въпроси и създавайки дискусии за местата, в които живеем. В рамките на малко повече от седмица, жителите споделяха своите истории, научаваха повече за чуждите такива и обогатяваха усещането си за принадлежност към дадена общност. С този текст ще направим още един своеобразен тур на фестивала и ще си поговорим със самите „девет слона“ (авторите на централните девет проекта в програмата) за процеса им на работа, резултатите и равносметките. Организиран от фондация „Син куб“ в партньорство със „Swimming Pool“ и „Център за социална визия“, „Девет слона“ има много по-фестивално и универсално звучене в сравнение с отминали проекти като „Конституции“ и „Договаряне“. Може дори да се твърди, че той бележи връхна точка в дейностите на „Център за социална визия“, що се отнася до стремежа за излизане извън арт средите и подтикването на разговори между цялата градска общност чрез общодостъпни, приобщаващи и „не-елитарни“ творчески прояви.
*
Градското изкуство се среща с много проблеми като недостатъчно финансиране, тромави процеси, свързани с общинската дейност, и сложни условия, на които авторите трябва да отговорят. Всичко това предразполага липсата на подобни артистични прояви извън най-централните райони на София. „Девет слона“ се заема с този проблем, като предлага бързи и лесни за случване събития из кварталите на столицата, които попадат в пряк контакт с гражданите, техните нужди, проблеми и истории, така че те самите да опознаят по-добре средата си като нещо повече от адрес. Като човек, който винаги е живял в София, често ми се е струвало, че всеки квартал, а и жителите му, имат свой собствен дух. Някои са „хипстъри“, други са „аристократи“, трети са „бизнес“ и така може за всеки да лепнем някой пресилен чуждестранен епитет. Факт е, че всеки квартал е свой микро космос, без дори напълно да го осъзнаваме. Естествено, не мястото трансформира, а общността, дейностите около нея, заобикалящият пейзаж и животът, кипящ в него.
„Девет слона“ е проект, разглеждащ вечно променящата се столица, в която, според социологически проучвания, има все по-малко доверие и принадлежност към даден квартал. Подтикването на усещането за общност и създаването на връзки чрез изкуство е главната цел на първото издание на този проект. Идеите на авторите, или самите „девет слона“, са насочени към хората, а не единствено към постоянната публика на съвременното изкуство. Те изследват околната среда, екологията, градоустройството, историята, архитектурата и хората в различни райони, търсейки начин да подбудят истински взаимовръзки в градските общности. София се оказва пълна с наративи, скрити кътчета и поетика, към които просто трябва да насочим вниманието си, за да станат видими.
Разбира се, във фестивала не липсват и проекти извън тази широкодостъпна и обединяваща рамка, приближаващи се повече до търсенията на съвременната арт сцена като изложбата на „Девет слона“ в Swimming Pool, „Гледки от никъде“ на Ив-Кристиан Ангелов и Елена Чергиланова и „Отвъд История Славянобългарска“ на Мария Илиева и Мартин Томов, но те отново се свързват идейно с общността, природата и урбанизацията. Пърформанси, поезия, театър, моментни намеси и обиколки се превръщат в средствата на фестивала за започване на разговори между живущите в София. Чрез работата на всички включили се автори, жителите на кварталите успяват да разкажат своите истории и да споделят малко време заедно. Всичко това се обвързва в едно голямо търсене на човешки, отвъд-човешки, пост-човешки, т.е. природни или чисто градски възприятия и опознавания.
От гледната точка на артиста, задачата не е лесна. Същинското „авторско“ трябва да отстъпи, за да направи място за разговори, в които не само да слуша, а и действително да чува какво се споделя. Историите се превръщат в лайтмотив сред всички проекти – историите „купени от битак“, историите разказани чрез театър, историите за и на любимите места в София и т.н. Нека започнем повторната обиколка с историите, които събра Мария Македонска с проекта си „Бит и Битак“. За първи път нейната импровизирана „сергия“ можеше да бъде видяна насред пространството на Swimming Pool, с авторката, седнала върху одеало с всякакви любопитни джунджурии, наслагани пред нея. По този начин Мария успява да пренесе атмосферата и духа на хората от битака в София, разменяйки предмет срещу историята на продавача, от когото тя го е закупила. Авторката трансформира спомените и времето в разменни монети, остойностени в порядките на съвременното общество, което често остава глухо за разказите на малцинствата.
От къде започна интересът ти към работата с продавачите от софийския битак? Какво те провокира и какво точно искаше да постигнеш с историите им?
Мария: Битакът не е просто място, на което можеш да си купиш стари вещи, това е истинско сборище на нещотърсачи. Хората отиват там, за да си купят неща, които са били намерени от самите продавачи. Преди да се озоват на битака те са били притежавани от други хора. И между всички тези точки възниква една карта на взаимоотношения, която ми е безкрайно любопитна. Интересът ми към историите на вещите и хората на битака винаги е съществувал. За мен той е нещо като любовта на повечето хора да гледат залеза или горящ огън. Винаги откривам нещо красиво, ново и вълнуващо, когато отида на битака.
С този проект най-вече исках да открия личните истории на продавачите от битака и да ги занеса на хора, които може би не са толкова възхитени от този хаотичен пазар на изпочупени и мърляви предмети. Исках да покажа една топла и човешка страна на хората, които събират ненужните ни вещи, за да ги продадат на някого, който ще открие своята нужда от тях, което само по себе си вече е история – история, която може да има хиляди завършека.
Срещна ли някакви затруднения при работата с хората от битака и как това се отрази на проекта? Как преодоляваш трудността на много съвременни автори да не комуникират малцинствата в творчеството си като „други“, „по-необразовани“, „по-невежи“ (подценяването им)?
Мария: Срещнах всички затруднения, които можеше да срещна. От дребната трудност, че не знаех как да нося всички неща, които събирах, до огромната трудност на комуникацията. Първо не бях сигурна точно как да говоря с хората. Опитвах да убеждавам продавачите да ми разкажат някоя история от пазара. Това не работеше изобщо. Казваха, че нямат никакви истории. Накрая просто ги питах дали може да поседя при тях за малко, как е бил денят им, продали ли са нещо. Тогава започнаха да се появяват и историите. Сякаш не трябваше да ги питам за нищо, а просто да споделя за малко с тях времето и пространството им. Да стана част от него, за да ми дадат нещо от себе си. Почти като пазарлък за някоя от вещите на сергиите им. Затова и не мисля, че съм имала трудност да не правя разграничение към хората там като различни и необразовани. Просто, за да успея да стигна до крайната цел, трябваше да съм част от тази общност. Не по-различна, по-образована или пък артист с мисия, а човек, който слуша и разказва своите истории срещу техните истории. Което всъщност беше и единствената честна цена за тях.
Коя е любимата ти история от „Бит и Битак“?
Мария: Историите, които имах накрая, не бяха зашеметяващи или потресаващи. Разбира се, имаше чудесни разказвачи, които ми подаряваха малки шедьоври, но още по-хубави бяха историите като тази как дъщерята на един от продавачите била лидер в класа, толкова умна, пълна отличничка; или за сина на друг продавач, който отишъл в Германия и там станал шофьор на министър; историята на момче на около 13 години, на което му откраднали телефона на един пазар, то видяло човека, който го взел и му казал: „Извинявайте, защо ми взехте телефона?“ – Много ми хареса, че с този учтив въпрос се обръща към някой, който е откраднал нещо от него. Кара ме да се чудя аз какво бих казала на крадеца.
Но любимата ми история все пак е една мъничка част от разговора с човек, който ме приюти под сянката на чадъра си, за да ме спаси от изгарящото слънце. Когато започнахме да говорим за нещата, които ни карат да страдаме, ми каза: „Само истинската сълза е това, което може да ни донесе щастие. Защото, ако е била искрена, тя ще спечели победа над това, за което сме страдали. И за това само ако сме пролели истинска сълза, щастието ще дойде при нас.“
Какви реакции събудиха споделените разкази в публиката?
Мария: Много обичам реакциите на хората, които се изписваха на лицата им, докато слушаха историите на продавачите от битака. Някои се усмихваха, други казваха „много интересно“, но най-важни ми бяха онези, които допълваха историите или измисляха нови истории от тях. Нали за това събрах всички тези вещи? Не просто за да разкажа за хора, които събират предмети, или за вещи, които имат истории, а за да продължа тези разкази. Защото ние съществуваме безкрайно, когато създаваме истории заедно. За това и бих благодарила на жената, която ми каза: „Сякаш слушах радио пиеса.“ Ами да, и тя също участваше в нея, докато я слушаше, и аз участвах в нея, докато ѝ подавах слушалките, за да я чуе, и изобщо всички ние сме част от тази страхотна радио пиеса, в която никой няма по-малко от главна роля. За края ѝ изобщо няма да говоря. Тя няма край.
*
Говорейки за лични истории, тук ще отместим темата към освобождаването от травмата и преживяването ѝ. „Queer as Folk“, с организатори Валя Маринова и Кат Тодорова, борави с „Театър на Потиснатите“ като форма за артистично дискутиране на проблемите на LGBTQ+ общността и активното търсене на решения на проблемни и лични ситуации. Театърът се превръща в медиум за активно подхождане към нови практики, политики и междуобщностни комуникации, които се развиват в контекста на зачестяващите случаи на престъпления от омраза към хората с различна сексуалност и сексуална ориентация. Ролите се разменят между присъстващите и всеки може да се присъедини с различен подход към сцената. По този начин жертвите преживяват травмата и се освобождават от потисничеството. Проектът е също така и „safe space“, в който всеки може да сподели свои спомени, терзания или търсения в общността и извън нея.
Какво е значението на проекти като „Queer as Folk“ за ЛГБТИ+ общността, но и за онези, които не са част от нея?
Кат: Това е ключов и навременен проект, имайки предвид социално-политическия климат на България и скорошните събития във връзка с репрезентацията и видимостта на ЛГБТИ общността. Просъществуването на такъв тип работилници, с насоченост към куиър общността, е повече от необходимо. Те трябва да се съхранят като възможност и пространство за хора, част от общността, да развиват идеи и решения на проблеми, които пряко ги засягат. Но също и да включваме участници, които не са пряко засегнати от този тип потисничество и дискриминация, които ежедневно изпитват куиър хората в България. Така може да направим онези извън общността част от нея, като наши съюзници. Мисля, че има много какво да се научи и от двете страни, а и най-вече да се подкрепяме, да се бутаме напред взаимно и да разширяваме все повече досега до личности от най-различни представителства, които са засегнати като куиър хора, но и от други проблеми, които вълнуват ЛГБТИ общността – интерсекционалността е нещо, което трябва да се вземе предвид. Хората са засегнати по множество фактори и това прави нещата много по-комплексни. Такъв тип проект се стреми да бъде колкото се може по-приемстващ и по-включващ по тези пресечености. Ние не искаме да се ограничаваме до това да включваме само въпроси, засягащи куиър хората, а и личности от различен социално-икономически статут, раса, етнос. Интересуваме се къде стоят те на спектъра, как тези проблеми ги засягат и по какъв начин да разрастваме тази общност, която създаваме чрез проекта.
Какви бяха реакциите на присъстващите?
Кат: Още от първите ни работилници, когато тествахме методиката, идеята и проектът постепенно прохождаше, беше много изследователско и опознавателно да се срещнем с нови хора, но и да видим такива, които вече познаваме в една нова светлина – като активисти, изпълнители, актьори, дейни личности по тези въпроси. Те самите ни научиха на много. Чувствам се изключително вдъхновена от хората, с които се срещнахме. Приносът на всеки един човек към сцените е много интересен и ми дава нов поглед върху ситуациите – как в даден случай човек може да отстоява себе си, да постави граници или да каже „не“ в лицето на агресия или някакъв вид насилничество. Реакциите на присъстващите бяха ентусиазираност и енергичност, които вкарваха във всяка една работилница. Това ни даваше сила и тласък, за да продължаваме и да виждаме, че си струва, макар и да става тежко на моменти, обсъждайки деликатни теми. Щом тези хора са тук, гласуват ни това доверие, дават от себе си много – значи инициативата трябва да просъществува.
В рамките на „Девет слона“ заявихте, че „репетирате за революцията“. Каква е тя?
Вал: „Театър на Потиснатите“ е, преди всичко, метод за овластяване и образование, който цели да спомогне еманципативната социална промяна. В този смисъл, когато казваме, че репетираме за революцията, имаме предвид, че използваме този театър за да изследваме, разбираме и променяме социалните феномени, които обуславят маргинализацията и потисничеството, независимо дискриминативния принцип, според който те функционират. В по-конкретни рамки, когато търсим освобождение от изиграната сцена на потисничество в безопасната среда на работилницата, ние разиграваме както потенциални минали, така и потенциални бъдещи ситуации, които често се срещат в реалния живот. Революцията на този театър се корени както в терапевтичния потенциал да намериш изиграно, въобразено решение на минало потисничество, което не се е разрешило в истинския живот, така и в обмяната на солидарност, взаимопомощ, съвети за реагиране и стратегии за справяне с неминуемото бъдещо потисничество, което предстои да преживеем.
Какво открихте и научихте за себе си чрез събитието? Изживяването даде ли ви нещо ново, което досега не бяхте достигали с предишните си опити в „Театър на Потиснатите“?
Кат: Направих си доста сериозна равносметка за това какви са уменията ми и капацитета ми да фасилитирам групи, при това на толкова наболяла и важна политическа тема като полово потисничество и репрезентация на ЛГБТИ хората в България и адресирането на тези социално-политически проблеми. Това, което разбрах за себе си, е, че имам много да уча за процеса на работа и как чисто човешки да навигирам различни групови динамики с хора, които не познавам и виждам за пръв път, без да мога да предвидя реакциите или провокирането на начина на мислене в групата. В случаите, в които бях конфронтирана с липсата си на такъв вид опит, се обръщах към Валя. Взимах пример от умението ѝ да включва и изслушва всички членове на групата, да дава пространство и възможност дори на най-тихите участници да се включат и да провокира по-задълбоченото им мислене върху проблема. Това са първите ми опити да съм част от създаването на такъв тип ателиета по метода на „Театъра на Потиснатите“. До преди началото на инициативата на „Девет слона“ и работилниците ни, имах досег с методиката само на английски език, при това като участник и пасивен наблюдател, а не като фасилитател и организатор. За мен това бе ново предизвикателство. Научих и много от самите участници за това как човек може да използва гласа си и да отстоява себе си без да се бои от конфронтация и провокация на мисълта.
Вал: Макар и да се чувствам сякаш опитът ми от този проект е едно плахо одраскване на повърхността на тази обширна театрална методология, поредицата от срещи, както и финалното събитие, ми дадоха много, що се отнася до разбирането ми за това какво е активизъм и как е ефективно той да се случва. Обменът с публиката, посетила финалното събитие, и виждането на сцените, които изиграхме през тяхната перспектива, беше изключително вдъхновяващо и засили желанието ми да продължавам да ползвам и изследвам този метод. А що се отнася до личните ми уроци, ролята ми на ко-фасилитатор по време на срещите за пореден път ме научи, че добрият лидер е този, който следва хората си и който работи за тяхното добруване, такова, каквото те колективно го дефинират.
*
Ремина Алексиева и Ралица Белчева търсят „Зеленото място без име“, което се превръща в нарицателно за всички публични градинки, паркове и „зелени места“ в район Подуяне. В серия портретни снимки, те разказват за любимите места на жителите на квартала. Това е вид по-лично и персонално навлизане в територия чрез разказите на онези, които я познават най-добре. Откриването на изложбата в читалище „Васил Левски 1928“ бе съпроводено от дискусия за състоянието на квартала и бъдещето му, в която се присъединиха местните жители и заместник-кмета на община Подуяне – Андреа Пандулис.
Какво постигнахте чрез разговора, който се проведе в контекста на „Зеленото място без име“?
Ралица и Ремина: Посредством изложбата ни, която разказва шест истории от район „Подуяне“, установихме диалог с местната власт, жители, любители на изкуството, архитекти и други. На дискусията на 15 юли присъства Андреа Пандулис, зам.-кмет на район „Подуяне“, който изрази готовност за съвместна работа в бъдеще. Читалище „Васил Левски 1928“ в кв. Сухата река планира да провежда регулярни дискусии на разнообразни теми, свързани с квартала. Инициативата ще бъде наречена „Гражданска седянка“. Смятаме, че проектът „Зеленото място без име“ влиза в ролята на отправна точка за реализиране на такива конструктивни граждански разговори. Разговорът разшири колективното въображение за това какви са възможностите за развитие на квартала, акцентирайки не само върху предизвикателствата, но и върху силните страни – онези малки приятни неща, които карат хората да остават да живеят тук.
Вярвате ли, че ще видите реални резултати от инициативата?
Ралица и Ремина: При всички случаи, дискусията, която съпътстваше изложбата, канализира позитивна гражданска енергия. Истински резултати обаче биха били видими при продължаването на инициативата по-дългосрочно. Подобни дискусии имат нужда да се случват на определен период от време, тъй като са свързани с обсъждането на конкретни предизвикателства на квартала, които са динамични и комплексни, а решенията им не са еднозначни. Бидейки наш домакин, се надяваме читалището да продължи да има ключова роля в тези дискусии, в които ще се радваме да участваме в бъдеще.
Какво е бъдещето на този проект? Ще се задържите ли в „Подуяне“ или ще се насочите и към други квартали?
Ралица и Ремина: Изложбата ще може да бъде разгледана в читалището до септември, като после ще бъде преместена в сградата на общината на района. В момента планираме да включим още жители на район „Подуяне“, като да бъдат направени не само портрети, но и снимки на места из кварталите, които са по някакъв начин значими за техните обитатели. Имаме идея да продължим инициативата и в други райони в бъдеще.
*
Говорейки за любими места в София, „Червената книга на София“ на Виктор Дамов се опитва да опази и привлече внимание към онези малки и незабележими локации, които събират общността, но са застрашени от изчезване заради големите корпорации, бизнеси и финансови проблеми. Авторът прави антропологичен документален разрез на малките кафенета, магазини, културни центрове и кина в центъра на София, които поддържат свои собствени социализиращи връзки, често преодоляващи всякакви предрасъдъци. За жалост, тези колоритни малки местенца са едни от главните потърпевши на глобализацията и модернизацията на София.
Подобна изчезваща локация на общуване е безистенът срещу Съдебната палата, където Славена Петкова представя инсталацията си „Първо любов, после всичко останало“. Авторката е повлияна от атмосферата и естетиката на това място, в което пряко се отразяват проблемите на собствениците на бизнеси в него – липса на посещаемост, лоши условия, недобро осветление и т.н. Светлините на инсталацията ѝ се активират при всяко ревю от 5 звезди, оставено в Гугъл профила на „Търговски дом“, като по този начин тя се надява да популяризира локацията.
Славена, какви бяха основните проблеми, с които се сблъскват търговците, които срещна? Какви бяха и реакциите им към теб като визуален артист, който смело влиза в тяхното пространство, за да го трансформира?
Славена: Проблемите, с които се сблъскват търговците в „Търговски Дом“ са много. На първо място, има разногласие между управляващите и наемателите относно поддръжката на сградата и разпределянето на общи ресурси. Най-големият проблем, според мен, е липсата на посещаемост – за това и работата ми е фокусирана върху популяризиране на мястото сред алтернативна публика, която се интересува от такъв тип художествено предложение. Повечето наематели бяха много заинтригувани от работата. Някои от тях ми съдействаха по време на целия процес, други подхождаха с любопитство и ежедневно питаха „кога ще е готово?“. Имаше и такива, които изобщо не разбраха, че нещо се случва там. За много от тях всъщност работата не изпълняваше по-голяма функция от тази на „хубава украса.“ Но мисля, че успяхме да постигнем някакъв баланс, в който всички страни да бъдат удовлетворени.
Какви бяха резултатите от инициативата, която проведе за „Търговски дом“ и вярваш ли, че тя ще започне процеси на промяна в тази централна, но доста забравена локация?
Славена: Резултат от инициативата беше най-вече да „се разбере“, че съществува това скрито място в центъра на София и да бъде пробуден интерес сред по-широк обхват от публика. Смятам, че дадох старт на тансформативен процес, който засяга обитателите и как те гледат на мястото. Иска ми се да вярвам, че съм дала предложение за алтернативен начин, по който да бъде възприето, било то „punk“ или като „възможност за пътуване назад във времето“, както един от посетителите го описа. До колко процесът ще бъде дълготраен, зависи от нагласата на обитателите, посетителите и готовността им да видят ценностите на това място.
Смяташ ли, че този проект по някакъв начин промени начина на мислене на търговците в безистена?
Мисля, че ставайки свидетели на реакциите на нови, различни посетители, които много се впечатляват, виждат чар и красота в сградата, които самите обитатели отдавна са спрели да виждат, провокира в тях огромно любопитство и стартира процеси на преразглежане тяхната позиция и желанието им да участват активно в ролите си на поддръжници и пазители на мястото.
*
А какво се случва с тези места на живот, щом човекът окончателно изчезне от тях? „Гледки от никъде“ от Елена Чергиланова и Ив-Кристиан Ангелов разглежда необитаваните къщи, които се превръщат в паметници на небитието. „Самообитаващите се“ домове из Хаджи Димитър, Красно село, Лозенец, Стрелбище, Женски пазар, Банишора, имат свой призрачен начин на не-живот, лишен от функция. Проектът на двамата млади автори със сигурност е един от най-естетически впечатляващите в програмата на „Девет слона“, прокрадващ линия на неочаквана ефирност и меланхолия в разрушените сгради на София.
Говорейки за пост-човешки намеси, се отправяме към „Отвъд История Славянобългарска“ – иновативна видео инсталация за инфраструктурите и природата на София, които създават своя поетика. Авторите Мария Илиева и Мартин Томов изследват концепцията за образа на града, фокусирайки се върху булевард „История Славянобългарска“ като невидима граница между център и периферия. Проектът разглежда начините, по които урбанистичното пространство изгражда значения, наративи и поетики, рефлектиращи универсалните теми за промяната и съжителството. По този начин видеото разкрива следите, останали след човешката намеса, но и възможността на природата да надживее индустриализацията.
Какво ви мотивира да изследвате и документирате граничните точки на градското пространство?
Мария и Мартин: За нас София е многолик град, с който сме се запознали от разстояние – и двамата сме израснали в кв. Люлин, в периферията на града. Лиминалността на преходните пространства между център и периферия – тези две строго определени точки, е това, което ни заинтригува най-много като неописуем и пренебрегван фактор в градския ни живот. София е изпълнена с подобни преходни места, където се сливат потоци на онтологично и социално противопоставяне. Същевременно тези места са обект на скоростни трансформации, както и на политически дискурси. Около тяхната трансформация гравитират обитаеми пространства, чиито обитатели биват изместени или маргинализирани.
Имахме желание да покажем как градската среда може да създава наративи без да има нужда от конкретна намеса. В самата структура на градското пространство ние може да видим историята на нейното развитие; било то свързано с авторитарни режими или със симовличния преход. Точките, които избрахме, говорят както за една история на потиснатост и маргинализация, така и за съвременни динамики на разруха, но и за едно бъдеще без човека. Искаше ни се да погледнем отвъд човешките истории, за да разберем какво значение би присъствало на тези места някъде далеч, след човешката история.
Какво означава за вас концепцията за „отвъд-човешки“ същества и как тази идея се вписва в контекста на вашата инсталация?
Мария и Мартин: „Отвъд-човешки“ за нас е пряко свързано с трудовете на Анна Цинг, която обръща внимание на това как „създаването на светове не е лимитирано само до човешки дейности... и може да позволява пространство за повече от един вид“. Пример за това са гъбите Мацутаке, които живеят в разрушени от капитализма гори. В променените от човек горски пространства, които са били изсечени с индустриални цели, единственият жив организъм остават именно тези гъби. Цинг свързва тази способност на „отвъд-човешки“ същества да виреят върху останките от разрухата едновременно с унищожението на околната среда, причинено от човек, но и с надеждата за живота, който успява да намери своето пространство в разрухата. Запитахме се как нашият трансформиращ се свят влияе на обитателите, които могат да са както хора, така и нечовешки същества като растителност, животни или други. Искахме да покажем как тези процеси се случват именно в градското пространство на София. Понеже проектът ни навързва не-обитаеми места, около които са построени жилищни квартали, имахме възможността да изследваме следи от растителен и животински живот, свързани с историята и развитието на инфраструктурата.
Във видеото, което показахме по време на „Девет слона“, ние разбираме историите на някои обитатели, които виреят в опустелите и занемарени площи на Парк „Надежда“, ПГЖПТ „Никола Корчев“, ТЕЦ „София“ и Парк „Централни софийски гробища“. Някои примери за това са глухарчетата, чиято популация процъфтява в условия на повишен въглероден диоксид или черните тополи, които са израснали в пукнатините на покрива на ТЕЦ „София“. Други обитатели опитахме да накараме да говорят сами за себе си, като използвахме контактен микрофон, който се активира при допир с определена повърхност.
В нашия аудио-визуален документ може да се види и чуе как този микрофон бива заровен в почвата и корените и как взаимодейства със средата. Към инсталацията приложихме и четири листа с информация за съответните сгради. Някои от тях разказват за опити за постоянна трансфорамция, а други за корупционни практики и измами. Заедно с тези истории за самите сгради, добавихме и полароидни снимки, които бяха оставени в почвата около съответните места. По този начин позволихме на средата да е по-силно автор за историите за себе си.
*
Естествено, всеки фестивал се нуждае от малко по-разпускащи събития, в които хората просто да се забавляват. Ира Стоянова, заедно с Христо Желев и Андреа Драгов, представи своя „UFO Слон“, който започна с пърформанс и музика на живо и прерастна в колоритен танцов флашмоб (или танцова разходка) из центъра на София. „Приятели на Зеления ринг“ бе друго забавно събитие, организирано от „Зелена линия София“, Светослав Александров и Стела Василева около жп-линиите на „Гевгелийски“. Включиха се музиканти, артисти и жители на квартала, с цел дискутирането на бъдещето на района и създаването на „Зелен ринг“ (вело и пешеходен пояс в центъра на столицата).
Това не е първият проект на „Зелена линия София“ и имате голям опит в подобряването на градската среда. Какви са проблемите, които срещате при подобни инициативи, и този път имаше ли нещо, което се оказа пречка?
Светослав: Основните проблеми при подобни инициативи са това, че са свързани с политически решения. Добрите идеи се използват само за политически и финансови изгоди, което води до лоша среда на обитаване. Разбирайки това, сме се концентрирали към реални действия като почистване и облагородяване с поставяне на градска мебел, проектирана и изработена от самите нас. По този начин създаваме благоприятна среда за провеждане на културни събития, нещо, което липсва в крайните квартали и нещо, което не очакваме от общината и политиците. Искаме да вкараме активно гражданите в процеса на облагородяване чрез изкуство. Това, в моментната политическа ситуация, е единственият начин за създаване качествен продукт.
Този път релсите около „Зеления ринг“ бяха премахнати малко преди откриването. Как тази трансформация оказа влияние на проекта?
Светослав: Премахването на релсите, според нас, е една пропусната възможност, но това ни прави по-адаптивни и креативни. Но бъдещето на „Зеления ринг“ е в нашите ръце и ще продължаваме да облагородяваме средата и да се борим за съзнанието на хората.
Какво кара един визуален артист да насочи идеите си към подобни инициативи, свързани с подобряване и опазване на града?
Стела: Кой не би искал да живее в един по-зелен и с по-добра инфраструктура град? Аз самата карам колело от много години и когато Светльо сподели своята идея за „Зеления ринг на София“, нямаше как да не приема този проект с голямо вълнение. Това е малка, но смела крачка за подобряване на града ни към една истинска зелена европейска столица. За това и приех да участвам в проекта, защото такива инициативи показват, че хората имат нужда от диалог за това как ще се развие техният квартал, какво ще се случи със зелените площи, какво да очакват в бъдеще. Чрез различни културни събития, срещи, презентации, игри или разговор в кварталната градинка ние представяме идеята как може да подобрим средата на живеене и как би работило едно отговорно общество. Обединявайки се заедно, без значение дали сме артисти, архитекти, хора, от която и да е било сфера, квартални общности, деца – само всички заедно бихме променили и опазили града, в който живеем.
Проектите на „деветте слона“ бяха подкрепени от цяла програма съпътстващи събития, внасяща допълнителни пластове в антропологичните разрези на софийските квартали. Аудио Разходката „Междублокови странства“, на Константин Георгиев (по покана на „Съпромат“), позната от други проекти на „Център за социална визия“, този път се завърна с обновена концепция. Присъстващите се разходиха из квартал „Кюлуците“, водени от имагинерни разкази, които тестват лимитите на въображението в контекста на миналото и бъдещето на района. Този път към тура бяха добавени сини инструменти, визьори, които рамкират всичко, в което присъстващите трябва да се вгледат, за да открият нещо необикновено.
Диана Недева и фондация „Meeting Points“ пък отведоха публиката на тур, който не само можеше да се види, но и вкуси. „Food and Spices Walking Tour +“ се провежда в София от години и е една от най-адекватните съвременни инициативи, чрез които не само опознаваме „Женския пазар“ и нови вкусни изкушения, но също така и историите на малцинствата, които ни ги продават. Проекти като „Много те обичам“ от Елена Калудова, „Къща за слон, самолет и градина“ от VOX POPULI и „Стая на края на света“ от Вероника Десова бяха брилянтни попълнения към програмата на „Девет слона“, връщащи акцента от широката публика към традиционната аудитория на съвременно изкуство.
Едно от най-важните неща, които трябва да се отбележи за „Девет слона“, е, че преди да достигне до софийските граждани, проектът формира своя малка микро общност, която работи в постоянни разговори и дискусии около проектите. Всеки допринесе към редовните месечни срещи със своя разнообразен професионален опит в различни сфери като архитектура, антропология, театър и т.н. Задаването на въпроси и откриването на отговори се превърна в динамичен процес в създалото се малко артистично общество. В процеса на работа изникнаха проблеми или казуси с проектите (които значително промениха концепциите си с течение на времето) – объркани доставки, промени в локациите, неизяснени идеи и всякакви други спънки. Всички тези ситуации винаги бяха решени между „деветте слона“ и екипът на „Swimming pool“, а това сякаш се превръща и в сентенция за самия фестивал – сплотяването, приемствеността и преодоляването на проблемите заедно е единственият начин, по който София може да стане едно малко по-добро място.
Юли месец в София бе малко по-цветен, благодарение на първото издание на „Девет слона“. Проектът прокара няколко идейни линии в програмата си, които успяха да въвлекат обширна публика, обединена от принадлежността си към столицата. Тези пластове най-условно могат да бъдат разделени в три направления – историите на хората в София; застрашени или изчезващи локации; опознаване на природата и града. Често съм се замисляла защо толкова хора, които живеят тук, мразят София. Според мен отговорът е простичък – както е казал Алеко, „Опознай родината, за да я обикнеш“. Да обичаш София, без да се вгледаш в сгушените улички, фамилните кафенета или магазинчета, без да се качиш на някой раздрънкан трамвай в непозната посока и без да прекараш някой късен следобед, обикаляйки улици, на които нямаш никаква работа, може би е невъзможно. „Девет слона“ ни показва всичко това, а и ни напомни, че кварталите са просто улици и булеварди, без историите на всички и всичко в тях.
Comments