Във втората част към материала за Седмицата на съвременно изкуство в Пловдив разговаряме с артисти, участвали в Седмицата, чиито работи бяха цензурирани или вандализирани, както и с организатори, куратори и активисти за това какво е да правиш изкуство в публична среда в България. От перспективата на времето и почти два месеца след закриване на събитието, ги попитахме да споделят своите мисли и реакции, но и възможности, които те виждат в създалата се ситуация. С този материал, с участието на Севадалина Кочевска, Венелин Шурелов, Десислава Терзиева, Емил Миразчиев, Михаела Добрева, Вероника Цекова, Янина Танева, Боряна Венцислалова и Лъчезар Бояджиев, се опитваме да запълним мястото на липсващия публичен дискурс в професионалната ни общност и сме водени от надеждата да дадем начало на такъв.
Тук може да прочетете и първата част на материала – разговор с Галина Димитрова, куратор на тазгодишното издание на Седмицата.
Севдалина Кочевска / художничка
„Стената“ ме научи на много неща – преди появата на тази инсталация не знаех например, че изкуството може да провокира чисто политическа омраза. И да е повод за бурни дискусии с всевъзможни участници, включително и хора, които иначе никога не биха се докоснали до съвременното изкуство. „Стената“ е провокирана от първите снимки на барикадите след началото на войната в Украйна. Бях потресена, че редят чували, за да спасяват човешки животи. Виждали сме такива неща само при наводнения или други природни бедствия. А сега, вместо да рушим стени, издигаме нови. Темата на Седмицата на съвременното изкуство е „Тежестта на битието“ и реших, че ще правя барикада. И когато видях полуразрушената крепостна стена на Римския стадион, разбрах, че това е мястото. Избрах сребристи чували като символ на Желязната завеса, която отново се спуска заради войната в Украйна. Още като струпахме 400-те сребърни чувала на Джумаята, социалните мрежи буквално кипнаха, както се изрази мой приятел журналист. Медиите не закъсняха с отразяването на работата и събудиха интерес към нея. Сложихме табели с кураторски текстове, за да насочим зрителите. Реакции имаше всякакви – повечето хора, макар и неподготвени, одобряваха посланието, но имаше и яростни нападки. Негативните реакции и преждевременното демонтиране на „Стената“ не развалиха удоволствието ми от добре свършената работа. Получи се една мащабна и „блестяща“ инсталация на точното място. „Стената“ живя един кратък, но мнoго динамичен живот. Впрочем се надявам, че кратък ще бъде животът и на барикадите в Украйна.
Венелин Шурелов / художник и сценограф
Идеята на „Случаен театър“, моя проект за Седмицата, бе да предложа на публиката да се вгледаме заедно в баналното обкръжение и да потърсим някаква поетика на образа в спонтанните действия на улицата. Исках да създам в случайните минувачи усещането, че са важни, специални, значещи. Направих един обект с много опростена архитектура, в чиято вътрешност се намира детайлен макет на театрален салон. Дъното на сцената е изрязано, както и стената зад зрителната зала и така всеки и всичко, което попадне от двете страни, се превръща или в част от сценичното събитие, или в негов наблюдател. Поставих обекта точно срещу входа на драматичния театър и го представях на минувачите като най-новата камерна сцена на театъра. Микро „филиалът“ веднага си намери публика и изпълнители. Идеята и реализацията бяха достатъчно конкретни и директни, а това обикновено води до добра връзка с хората и техните реакции осмислят работата.
Докато монтирах обекта, бях свидетел на кратък разговор между баща и син. Детето попита, какво е това, а баща му отвърна кратко и ясно: боклук. Същата нощ работата беше вандализирана и буквално превърната в кошче за боклук. Опасявам се, че изводите от подобно отношение дълбоко ме отегчават. Проявите на безразличие и отрицание съвсем не са новина. Това нито ме мотивира, нито ме засяга, нито има някакво значение. Дали на улицата, в галерията или на театралната сцена, истински ме вълнува създаването на ненормативни образи и идеи. Новината е, че има публика и за това.
Едни от първите ми самостоятелни проекти са свързани с работа в градска среда, в публичното пространство. Уличното изкуство не подлежи на институционализиране, то се съпротивлява срещу установените зони и субекти, които движат артистичните събития. Това е една от най-първичните и най-спонтанни възможни прояви на правене на изкуство. Уличните акции са рядка възможност за създаване на нейерархични системи от социални връзки и винаги са съсредоточени върху настоящето. Стремя се към създаване на витални системи, които дават на зрителя/наблюдателя/юзъра усещането за попадане в ситуация. Поредица от обстоятелства изграждат един своеобразен микросвят, без да се затваря в очертанията си, а напротив, стремящ се към връзка със средата и нейните обитатели.
Десислава Терзиева / художничка
Когато ми казаха, че работата ми е развалена, ми стана интересно: Дали е било злонамерен акт на хулиганство? Или пък самата работа е предизвикала подобна реакция? Работата беше тежка, масивна. Нямаше как да бъде пренебрегната. Идеята бе да привлече вниманието на минувачите, да ги накара да спрат, да се замислят и да реагират – било то чрез размисъл или разговор. Вандализъм не се случва всеки ден. Помислих си за исторически препратки към подобни събития и попаднах на творбата на Дейвид Хамън How Ya Like Me Now? от 1989 г. Това е публична работа, в която той рисува Джеси Джаксън, лидера за граждански права, с бяла кожа, сини очи и написан със спрей на гърдите му въпрос How Ya Like Me Now? – мощна, pro-black работа. Тя бива вандализирана от група чернокожи мъже, които я смятат за расистка.
Затова се и питам дали пък вандализирането на моята работа не е било недоразумение? Или някой се е обидил на моето послание? Няма как да разбера, но предполагам, че е така. Може би са смятали, че произведението е грубо. Смущаващо. Може би са решили, че е „за“ нещо, към което те са „против“, или обратното. Това е част от хазартната игра с работите на изкуството в публична, градска среда. Мога да контролирам работата, която създавам, до известна степен, но веднъж пусната в света, тя е свободна. Произведението е самостоятелно и в пряка връзка със света. Хората имат възможност да си взаимодействат без същите задръжки, които имат, когато са в институция. Това е техен прерогатив. И когато го направят, тогава се започва разговора. А не бе ли това целта в началото?
Емил Миразчиев / председател на Сдружение „Изкуство днес“ и организатор на „Седмица на съвременното изкуство“
Откакто „Седмицата на съвременното изкуство“ излезе навън в публично пространство, тя стана по-видима и взе да провокира. Не само тази, но и миналата година имаше скандал около инсталация на Севдалина Кочевска, тогава тя включваше поцинковани кофи, позиционирани в самия археологически паметник. За мен това е важно, още като художествен директор на Пловдив 2019 имах желание археологията да влезе в дебата и да се „съживи“ чрез живи намеси. Всъщност, това се възприе и от Общината, която в момента организира резидентна програма с фокус върху активирането на културното наследство. Най-важното за Седмицата е, че все повече успява да запознае широка публика с похватите на съвременното изкуство – нещо, което липсва в художественото образование, и въобще в обществото. А това изкуство има политическо послание, както и намесата на Севдалина от тази година. За мен тя е една визуално добре издържана работа, но връзката с Украйна започва да поражда различни реакции. Въпреки това ми прави впечатление, че тази година реакциите на политиците станаха малко по-обрани и не бяха толкова директни. Премахването явно е било по нареждане на кмета на Пловдив. Това вече се е случвало и с една наша работа преди няколко години, когато имаше посещение на португалския посланик. Понякога причината е чисто човешка глупост, друг път се намесват властови механизъм. Учудва ме обаче, когато колеги реагират остро, този път имаше такива. Но това е път, който трябва да извървим, и ние като независима организация работим в тази посока. Всяка една реакция е добре дошла, защото явно нещо се случва, действа, провокира. Подготвяме почвата, но в крайна сметка институции като Министерство на културата и Министерство на образованието трябва да се задействат – нашата надежда е, че и там работят живи хора и те са тези, които взимат решенията и виждат, че нещо важно се случва. Не е да няма, а има, и обществото все по-често ще има потребност да вижда съвременно изкуство.
Михаела Добрева / сценограф
Отстраняването на предварително съгласувано и одобрено произведение на изкуството, без обсъждане, без право на възражение и без основателна причина е недопустим жест. Задавам си въпроса защо официалният отзвук на практика почти липсва. Именно в локалния ни културен контекст подобни прояви имат исторически традиционен и добре познат привкус. Поради тази причина би следвало да сме особено чувствителни и да сме изработили механизми за коректив и противопоставяне срещу налагането на цензура. Трябва ли всеки път да се започва отначало?
Вероника Цекова / художничка
„грАД“ е голямоформатна типографска инсталация, използваща визуалното възприятие на писания текст. Тя е сценарий от две думи, разказващ истории на множество градове и безброй човешки съдби. Изглежда сякаш в едно имагинерно минало, „грАД“ е бил замислен и инсталиран като масивен и внушителен монумент на града. Градът като блян и обект на желания, като мощен притегателен център. В настоящето зрителят става свидетел на резултата как времето, природните сили и може би най-вече човешкият фактор са отнели от импозантността на града и чара му, и са го превърнали в ад. „Г“ и „Р“ са сменили гордата си монументална вертикална позиция с хоризонтална. Превърнали са се в един вид руина, почиват в прахта на улицата. „грАД“ визуализира дуалността на града – един непрекъснат кръговрат и динамика между града като обект и извор на желание/я и тежестта на битието в (гр)адската действителност и ежедневие.
За около 10-дневния си престой в центъра на Пловдив „грАД“ заживя собствен живот и преживя изобилие от контакти, интервенции и метаморфози. Пловдивчани ежедневно сменяха позициите на буквите „Г“ и „Р“, изписвайки „ГРАД“, „ГАД“ и обратно в изходно положение (гр)АД. Интензивна връзка... Даже прочетох коментар под снимка на временната ситуация „ГАД“, че се отнасяло за паметника на Альоша, който се виждаше в далечината зад „грАД“. Аз за това не се бях сетила. Явно пловдивчаните и „грАД“-ът имаха връзка, в която аз като автор не бях необходима, за да я навигирам, и това за мен означава, че съм си свършила работата като художник. Работата в публично пространство именно и затова ме интригува, заради случайната, неподготвената публика и нейните реакции. За мен много често тези контакти, които са и в същността си коментари, разширяват спектъра от теми, които едно произведение на изкуството засяга.
Янина Танева / активист
Седмицата в Пловдив е утвърдена институция за сцената и в година като тази, в която в Европа започна война, а светът е устремен възторжено към върховете на антихуманното, единственият възможен човеколюбив жест на подобен форум можеше да бъде отразяването на тази реалност. По човешки, емоционален и категоричен начин като ясен контрапункт на радикализацията и идеологиите, които отново заличават „човешката мярка“. Намирам кураторската работа на Галина Димова за точно такова фино и категорично заявяване. Тя беше направила онова, което времето задължава един независим куратор през септември 2022 да направи - да предизвика реакция, поставяйки работите извън белия куб, там, където конфронтацията и конфликтите на интерпретации са очаквани.
И ако обществената реакция, беше единствено доказателство, че Галина и артистите са на мястото си исторически и морално, то липсата на консолидация в сектора на визуалните изкуства с обща позиция за станалото, заявяваща подкрепа за колегите си, доказа, че това е за съжаление най-парцелираната, неконсолидирана и несолидарна от „гилдиите“ в културния сектор, ампутирана от солидарност. Липсващото разбиране, че защитата днес на изложбата, е защита на легитимността на цялата „гилдия“ изобщо утре да твори, е омерзителна еманация на конформизъм, там, където трябваше да намерим „авангард“. Причини за това аз намирам във факта, че секторът е силно политически зависим и са единици имената, непринадлежащи към някой от известните ни „лагери“. Поздравявам Галина за смелостта и силата да удържи и да е вярна на себе си въпреки всичко и без подкрепата на колегите си в това цунами от случки.
Боряна Венциславова / художничка
Участвах в Седмицата с филма „Ние природата“, прожектиран като част от видео програма в публично пространство, както и със серия плакати „Ако ти пожелаеш“, която бе разлепена на различни места из Пловдив. И двете работи се занимават с климатичната криза и засягат конкретни практически цели, свързани със създаването на закони, които да защитят природата от нашите действия, и съответно нас самите. В този смисъл и двете творби имат активистки подход. Дали творбите са били разбрани от публиката и какви са били реакциите, са въпроси, на които не мога да отговоря, тъй като нямам наблюдение и информация по този въпрос. На тях обикновено, особено когато става дума за работи в публично пространство, е трудно да се отговори, освен ако няма публични дискусии или не се оформи някаква скандална и сензационна ситуация, каквато впрочем възникна по време на откриването за част от произведенията.
„Ако ти пожелаеш“ е мислена изцяло за градската среда. Форматът е плакат – медия, използвана в градската среда с цел да предаде определено послание. Тази серия е вдъхновена от работа на Джон Ленън и Йоко Оно, в която през края на 60-те години те казват: „Войната свърши! Ако ти пожелаеш“. Аз взимам това послание и го обръщам към актуалната война, която водим с природата и не спираме нейното унищожение. Проектът беше реализиран за първи път за изложба в Уникредит Студио София, където освен че бе инсталиран и за публиката в общественото пространство, имаше и за цел да обърне внимание на съответната институция, в случая банка, какво те биха могли да предприемат за справяне с проблемите. В Пловдив, разбира се, инсталирайки работите в градската среда, се достига не само до тясно специализирана публика, която вероятно е по-добре запозната и има някакво отношение към екоцида и климатичните проблеми, а се поставят определени въпроси и към обикновения човек, движещ се в градска среда, с надеждата да се заинтересува и да размисли върху съответната проблематика. На серията плакати има и конкретен уеб адрес, където човек може да се информира повече и да предприеме конкретни действия, да подпише петиция, да разбере как може да задейства и ускори вземането на мерки и на местно ниво, в собствената си държава. В този смисъл, когато изкуството напусне класическото галерийно пространство, може да се доближи до много по-голям кръг от хора и да допринесе за промяна, а това за мен винаги е било най-голямото предизвикателство.
Лъчезар Бояджиев / художник
Аз извадих късмет в Пловдив през есента на 2022... И двете ми работи бяха нови и висящи толкова нависоко по фасадите на Централна Поща и Баня Старинна, че бяха недостъпни за пряка, вторична интервенция в публичното пространство от страна на най-важния „агент“, активен в него – гражданството. Докато монтирахме „паяка, висящ в неловко мълчание“ върху Ц. Поща, наблюдавах реакциите на минувачите – бяха неагресивни и дискретно любопитни. Тогава си помислих, че в този период на монтаж, който при „Стената“ и други работи в проекта на Галя Димитрова-Димова е бил и далеч по-дълъг, и далеч по-труден от моя случай, ние – художниците, кураторите, организаторите, техническият и ПР екипи на проекта всъщност вършим нещо далеч по-важно от просто временната намеса, инсталирането на един вид „сглобка“ между новия елемент и привичната за хората среда. При вернисажа на изложба в галерийно пространство вратите се отварят в уречен час, публиката нахлува вътре и хоп - пред очите й се представя цялото на изложбата в завършен вид, готов за употреба. При проекти в градската среда това е процес, видим за гражданството и властта; това е всъщност процес на активиране на пространството, на неговата публичност. Този период от време, в който тече подготовка, документация и разрешения, инсталиране, присъствие в средата, публични реакции на граждани/медии/власт, и накрая демонтаж и т.н. е съвършено различен от обичайната изложбена дейност, която някак си дублира „самотата“ на твореца в студиото... При проекти в публичното пространство най-важното е усещането за общественост. Тогава се проявяват както положителните, така и негативните аспекти на „интегралата“, наречена град и живота на целокупната човешка общност в него.
Не е възможно, нито необходимо при такива проекти да се предвиди всичко, така че вероятността от скандал да е сведена до нула. От друга страна, често намерението да се предизвика скандал с един арт проект не води до такъв. Има прекалено много фактори и само отворената, толерантна среда, споделяна от всички „агенти“ в публичността, може да гарантира щото арт проектите да се приемат като повод за разговор, а не за хейт, демонстрация на фрустрирани идентичности и т.н. И най-малкото за цензура. Ако куратор (или галерия-домакин) и артист не се спогодят за това какъв проект, какви творби да бъдат експонирани то това си е вътрешно художествена дрязга. Цензура има само тогава, когато е намесена властта – като институция, като индивиди, като санкция, и действие по преждевременен демонтаж на работа, която (в случая на „Станата“ на Севда) явно предизвика страхове у властта. Странното е, че тъкмо онзи „агент“ в цялото на публичността, който би трябвало да е най-в час с настроенията на гражданството (защото се явява на избори) – властта, е често и най-неподготвен както за активирането на общественото пространство от артисти и творби, така и за да защити решенията си въобще да има такива арт събития в града, пред същото това гражданство – независимо от всичко и поне до края на и така кратката Седмица на съвременното изкуство в Пловдив. Като че ли в София има повече натрупана и властова воля, и практика, и механика за да има устойчивост на процеса по активиране на публичността през изкуството. Но и тук това не означава безпроблемно съжителство... При всички случаи се трупа опит. Следващият път дано да няма война, но пък кой знае – след местните избори може да отменим античната история и да затрупаме вече разкопаното за да не ни дразни с величието си...
Comments