В този материал Виктор Дамов, архитект и съосновател на изследователската платформа Underschool_, проследява разширяващите се процеси на джентрификация в централните части на София и въздействието им върху социалните и културни пространства в града. "Червената книга на София" разширява обхвата на дипломната му работа „Квартал за всички хора“, като заедно с района на Женския пазар, той изследва няколко социално значими обекти в контекста на неолибералния урбанизъм. Материалът предлага размисли върху възможните алтернативи и социално-градските ценности, които все още притежават потенциал да водят към по-справедливо и интегрирано бъдеще на града.
Град в промяна
София се променя, центърът също. Той бавно започва да живее в ритъма на изложбите, петъчните барове и съботния брънч. Превръща се във върволиците от хора, в дочутата чужда реч, в ароматното хипстърско кафе. А неподправеният му градски хаос става арена на борба между малки бизнеси и едрия градски капитал. Стойността на квадратния метър расте, туризмът се покачва, а с тях и цените на дюнерите. Старите места бавно изчезват, а на тяхно място се появяват нови. Затварят ключарите, обущарите, клек-шоповете. Отварят Airbnb-тата, кафетата и „западната“ улична храна. Центърът става по-богат, по-обживян. Това ни харесва [1], но пропускаме ли нещо? Докато се радваме на икономическия разцвет на софийския център, с любопитство наблюдаваме как в Атина [2], Барселона [3] и Берлин [4] се борят срещу собствения си възход.
Неспособността ни да мислим отвъд вече известните модели на развитие ни обрича да преповтаряме стари грешки. Невъзможността ни да се вгледаме внимателно в промените около нас ни обрича да не ги разбираме.
В последното десетилетие наблюдаваме как неолибералният икономически ред в столицата създаде нови квартали без място за културна инфраструктура, а центърът на града става все по-социално сегрегиращ. Време е да се запитаме, освен какво печелим, какво сме и напът да загубим. И още по-важното – възможно ли е вече съществуващото и наличното да ни показва пътя към алтернативно и по-справедливо бъдеще?
Неолиберализъм по софийски
През края на септември миналата година една нова сграда отвори врати в София — сградата „DOT“. Тя успя за нула време да участва във фестивал, да се порадва на значително медийно и рекламно внимание и да спечели няколко архитектурни награди. Докато софийският елит и артистичните среди аплодираха, а средният „фейсбук човек“ с недоумение размишляваше над това „какво е искал да каже архитектът“, алармен звън забуча в главите на шепа хора. Те за пръв път видяха опит за осъществяване на учебникарска джентрификация в София. Реториката на сградата не само че не е скрита, но е явно изразена чрез думите на инвеститора:
„На други места из центъра нещата вече се случват и са свързани с по-малко рискове, но нас това не ни привлича. По-голямата част от хората ме съветваха да реализирам проекта в „по-престижен“ квартал, но районът на Женския пазар за нас има невероятна атмосфера и потенциал, а и вече съществува среда от страхотни хора и инициативи, към които да се присъединим с нов импулс. [5]“
Междувременно, през изминалото лято посетих тура на Диана Недева „Вкусовете на квартала на Женския пазар“ [6]. С Диана се запознах седмица по-рано, когато я помолих да ме разведе предварително из някои от локациите. Така се срещнах с Ахмат, собственик на магазин „Виктория“ на ул. „Цар Симеон“. Той е тук от 16 години и говори перфектен български. Бил е и преводач към външно министерство. С Ахмат разговорът бързо стана сериозен. Говорихме за ситуацията в Палестина. Той, с прискърбие и известна, макар и примирена мъдрост, разсъждаваше над поредната война в родината си. Всъщност магазин „Виктория“ е важна пресечна точка на палестинската общност около пазара. Част от клиентите му се застояват там дълго. Докато бях там, ненадейно мислех как, според определени обществени разкази, именно Ахмат е „премереният риск“, способен да спре „потенциала“ на „DOT“. Видяха се две паралелни реалности, споделящи една обща градска география и невидима ясна граница, която ги разделя. Като че няма и нищо, което може да ги събере. Парадоксално, в класическите социологически разбирания града е именно място за подобна среща. По думите на Ивайло Дичев:
„Големият град е място, където са събрани непознати един за друг хора. Основното, на което трябва да се научат, това е да общуват — да изградят усещането, че имат нещо общо, макар че в голямата си част дори не се познават… Градът трябва да измисли свои теми на разговор, свои места за срещи, свои правила за среща между непознати хора. [7]“
Зигмунт Бауман отбелязва, че глобализацията води до намаляване или изчезване на традиционните обществени пространства, които са изпълнявали ролята на места за социално взаимодействие. Те се заменят от частни зони, фокусирани предимно върху потребление. Съвременните неолиберални градове, твърди той, произвеждат обществени, но неграждански места [8]. Това са т.нар. консуматористки пространства, в които всичко е насочено към потребление. Най-чистият пример за това са търговските центрове. В мола всичко, което може да те разсее от консумирането, е сведено до минимум. Пространството е създадено така, че да отблъсква всеки, който би могъл да наруши спокойствието на купувача — всякакви натрапници, наместници, развалячи и т.н. Хората, продължава Бауман, не ходят в моловете, за да говорят и общуват, а ако имат компания, те си я носят със себе си. „Обществените, но неграждански места“ предоставят възможност на човек да избегне всякаква нежелана комуникация. Въпреки това, те не предотвратяват срещите с непознатия в града. Всъщност те са създадени именно с идеята, че тези срещи не могат да бъдат избегнати. Затова в градските пространства, отвъд безопасната география на търговския център, се наблюдават други две стратегии — тези на дистанцирането и асимилацията [8].
През последните години София разширява културния си обхват на север. Процесът, който започна в Зона Г-14 покрай „КвАРТал Фестивал“ и стартирането на бизнес инициативи като „Jazz Room, „Сабале“, „&хляб“ и т.н. [9], бавно започва да се прехвърля към квартала на Женския пазар - отскоро на най-централния площад за пазара се намира и белия куб на галерията за съвременно изкуство „Пунта“[10]. Новозавзетите от центъра зони се насищат с нова елитизирана консуматорска култура, но едновременно с това се отнема характерната им идентичност [11]. Северната част от центъра исторически се е формирала като субкултурна, маргинална, мултиетническа и мултикултурна. Разширяването на културния център на север започва да асимилира и претопява тези характеристики. Неолибералният урбанизъм неизбежно води до социално хомогенизиране на централните градски части и балонизиране на градските общности. Центърът постепенно бива овладян от обществените групи с по-висок икономически и/или културен капитал. Загубата на желание за среща с различния затваря възможностите за взаимното признаване на ползите от това общуване. Губи се възможността за общо договаряне и разбиране на града.
Същевременно, за новия тип потребител не е достатъчно само да консумира. Това само по себе си започва да се разбира като твърде повърхностно занимание. Продуктът започва да се свързва все повече с изграждането и сигнализирането на завършена индивидуалност. Той разширява размерите си отвъд отделните материални обекти. Започва да се употребява едновременно като нещо напълно имагинерно (например чрез разказа, че даден продукт е „местен“) [12], така и като тотална материална среда. Пространствата вече не са просто фон за потребление, както в класическото разбиране на Бауман; те самите се превръщат в част от потреблението. Търси се уникалност, далеч от пределите на глобалното пространство на търговския център. Консумира се не само продуктът (кафето, напитката, сандвича), но и средата около него. В това състояние материалният контекст бива тотално куриран по начин, който да изгради цялостна атмосфера на пребиваване. Индивидуалното изживяване само по себе си се превръща в продукта. Поради тази причина новите места за консумация са способни да асимилират всяка уникална и автентична среда, дори ако първоначалните причини за появата на тази автентичност са били контракултурни. Тези два процеса — на социалното хомогенизиране и на естетическата асимилация — описват рамката на пространствения капиталистически реализъм [13]. В него комуникацията с материалния контекст не само е допустима, но и желана. От друга страна, социалният контекст остава нежелан. Пространствата на капиталистическия реализъм пазят доза елитарност или ексклузивност. Те се проявяват чрез нишовост и непосилни цени.
Връщайки се отново към „DOT“, виждаме перфектния пример за тези разсъждения. Сградата демонстрира тази смесица от вдъхновение и отдалеченост. Самата архитектура на сградата го показва — силно повлияна от заобикалящия материален контекст и едновременно с обществена фасада, която умее да се затваря абсолютно плътно спрямо социалната реалност в квартала. Плахите опити за ангажиране със социалния контекст по-скоро демонстрират още повече дистанцията между сградата и него. Това показа и изложбата „Спирка София 70“ [14] — включваща архивни снимки на квартала от времето на социализма. Доказателство за това как той бива разбиран като културен артефакт, въпреки че не се е променил особено. Чрез изложбата в галерия „Сараева“ (помещаваща се в „DOT“), сградата показа своята безопасна и контролирана комуникация с квартала, а не желание за изграждане на споделен разказ с него.
Този критически анализ няма за цел да заклейми съществуването на „DOT“ или бизнес инициативите в „КвАРТал“. Новите места в северната част на центъра показват успешен стремеж за постигане на качествени пространства. Те умело общуват с локалния материален контекст, като едновременно прилагат съвременни западни модели за културно потребление. Най-ценното — те работят с настоящето и съществуващото, като се опитват да го интерпретират културно, да смесят локални особености и глобални влияния. Тези места бавно създават нов възможен обществен разказ за града, без да се опират на криворазбрана и нелепо конструирана идея за историчност. Не можем да се дразним на съществуването на инициативи с ясна и смела визия за бъдещето и реалните опити тя да бъде постигната — особено на фона на община, която отказва да изпълнява своята роля [15]. Раздразнението идва от въпроса: нима това е единствената възможна визия? И от последващия, още по-важен въпрос: всички хора в града ли ще спечелят от нейното осъществяване? Още повече във време на силно фрагментиращо се общество. Има ли алтернативни и вече съществуващи паралелни модели, за които не се говори толкова често?
Случаят – Женски пазар. Конструиране на идеята за социално-градска ценност
В началото на XX век глобалните консуматорски пространства навлизат в България. Започва отварянето на популярните вериги супермаркети, а през 2006 г. е открит и първият търговски център. Това води до постепенно отдалечаване на средната класа българи от географията на Женския пазар. Той все повече се превръща в място, което обслужва най-непривилегированите софийски жители. През 2005 г. местните граждани от средната класа инициират квартален комитет за преустройство и реконструкция на Женския пазар с цел създаване на нов европейски облик (социален и материален) на територията. Комитетът постепенно привлича съмишленици в Столичния общински съвет и след дълъг процес на гласувания, планиране и проектиране, реконструкцията се осъществява през 2013 г. Успехите на проекта и неговите ефекти предизвикват разнопосочни, дори спорни мнения, които са видими дори 10 години след завършването му [16]. Едно е ясно: реконструкцията нито сбъдна прогнозите за осъществяване на цялостна джентрификация, нито запази изцяло предишната социална достъпност и оживеност.
В тази обстановка през 2021 година започнах работа по разработване на дипломен проект към УАСГ със заглавие „Квартал за всички хора“ [17]. Проектът имаше за цел критичен поглед към територията около Женския пазар и съвременното ѝ планиране. Всъщност, в голямата си част проектът беше опит за архитектурен и урбанистичен превод на теренната и теоретична работа на социолога Никола Венков [18]. Като основна научна стойност на дипломната работа се открои конструирането на термина „социално-градска ценност“. Той беше създаден в опит да се комуникира естествено появилата се във времето социална важност на квартала. Намерението беше да представя бъдеще за територията, което запазва и развива тази социално-градска ценност. В какво се изразява тя? От работата на Венков [18] могат да се изведат четири важни извода:
Пазарът предлага удобен и егалитарен достъп за най-бедните жители на София до евтини стоки;
Пазарът предлага достъпен и лесен начин да започнеш търговия или да се включиш в такава, без значение от социалната и етническата си принадлежност;
Пазарът предоставя пространство за жива комуникация между различни социални и етнически групи, като по този начин те стават интегрирана част от обществото;
Всичко това се случва в географията на градския център, защитавайки идеята за „правото на града“.
Идеята за „социално-градска ценност“ бе преднамерено конструирана с цел да реферира към „недвижимите културни ценности“ - термин, който вече посочва съществуването, законовото опазване и развитие на обекти с обществена значимост. Недвижимите културни ценности защитават конкретност и уникалност. Това са обекти, носители на историческа памет и национална идентичност, които имат научна или културна стойност [19]. Основната хипотеза, свързана със социално-градските ценности, е, че едно пространство може да бъде сметнато за ценно (а оттам и за заслужаващо стратегическо развитие) и поради социалната си стойност. Тази ценност има пряко изражение в материалния свят – тя притежава пространство, но има стойност не заради материята или историята си, а заради тривиалните егалитарни практики в пределите ѝ.
Разпознаването на социално-градските ценности не е задължително призив за тяхното опазване. Защитата на недвижимите културни ценности има консервативен характер. Тя е свързана с миналото, с традициите, с това, което си струва да бъде запазено за идните поколения. Недвижимите културни ценности и тяхното опазване в градска среда неизбежно създават чувство за музейност. Това е поредният продукт-изживяване. Както Льофевр отбелязва още в края на 60-те: „Историческите градове вече не се живеят и разбират практически. Те са само обект на културно потребление на естетика…“ [20]. Разпознаването на социално-градските ценности не е призив към опазването на традиционния град и неговите социални практики, нито опит за ново завръщане към него. В това отношение концепцията се различава от идеята за „третото пространство“ [21].
Ако недвижимите културни ценности са насочени към запазване на пласт от миналото, то социално-градските ценности се интересуват единствено от настоящето и бъдещето. Те не са нещо, което може да бъде опазено, защото по същество са живи, движещи се и непрестанно променящи се.
В сегашните икономически и политически условия възникването им се случва непредвидимо и често непреднамерено, затова тяхното изчезване също може да бъде такова. Те са социални артефакти от практиките на традиционния град или действат като тактики на съпротива срещу съвременния такъв (осъзнато или не). Социално-градските ценности продуцират ежедневност, а не уникалност или спектакъл. Именно затова можем да мислим единствено за тяхното развитие и непрестанно преосмисляне, а не за безкритичното им опазване. Те трябва да бъдат разглеждани като работна практическа единица за постигане на „правото на града“ [20].
Викът на потиснатите и стремежът на алиенираните
След двегодишна пауза се завърнах към идеята за социална-градска ценност, когато станах част от ежегодната работна група към Центъра за социална визия. Идеята беше да опитам да идентифицирам още подобни обекти в рамките на софийския център, отвъд вече споменатата територия на Женския пазар. Бързо стана ясно, че за да се осъществи изследването, е нужно да намаля мащаба на селектираните обекти. Друг Женски пазар в центъра няма. Това само по себе си създаде серия предизвикателства. Намаляването на пространствения мащаб на обектите неизбежно намали и тяхната обществена значимост. В случая, макар идеята да приемаме географията на Женския пазар за ценна поради социалната ѝ достъпност да звучи екстравагантно, аргументът за това може да бъде лесно разбран. Кварталът е важно място за живота на разнообразни и в много случаи непривилегировани общности, като едновременно ги интегрира в обществото. В този ред на мисли значимостта е обществена. Когато вместо пазар или цял квартал разглеждаме един обект – социален център, кафене и т.н., става почти невъзможно да говорим за същото ниво на социална ценност.
Това неизбежно доведе до прехвърляне на фокуса от голямото общество към конкретната общност – ползвател на мястото. Новоизследваните обекти се откроиха като едновременно особено ценни за своите ползватели и незначителни за останалата част от града. Промяната на дискурса от общество към общност сама по себе си е проблемна. В контекста на неолибералната идеология терминът „общност“ все повече се използва като пореден инструмент за дерегулация и пазарно управление [22]. Според архитектурния теоретик Йеско Фезер в момента наблюдаваме как неолиберализмът се опитва да прехвърли управлението на локално ниво чрез общности, противопоставяйки ги на обществото, с цел да улесни пазарната експанзия и да избегне отговорността за социални проблеми. Общността се представя като измерима и управляема структура, която разпокъсва социалното пространство на управляеми зони, но в същото време игнорира ключови въпроси като бедност, дискриминация и екологична справедливост [22].
Също според Фезер обаче общностите не трябва непременно да се разбират като неолиберална антитеза на обществото. За целта не трябва да фрагментираме обществото чрез идеята за общности, а непрестанно да търсим връзките помежду им. Да мислим как проблемите на отделните общности и начините за тяхното решение се отнасят към по-дълбоките и сложни обществени такива. В този контекст отделните малки обекти започват да работят като невидимо свързана система от места, които адресират сложни общи предизвикателства. Пространствата от малкия мащаб могат да бъдат разбирани като „скрита“ социална инфраструктура в центъра на София, благодарение на егалитарния си характер. Междувременно, втора, не по-малко важна характеристика излезе на преден план. В хода на изследването си пролича, че всеки един от обектите въплъщава открита, непринудена комуникация, принадлежност към мястото и овластяване на неговите ползватели. Това е характеристика с нарастващо значение, предвид непрестанно увеличаващите се нива на самота и обществено разделение [23]. Припознатите обекти издигат именно общуването и чувството, че си част от общността, в ценност.
Питър Маркуза [24] отбелязва, че необходимостта от „правото на града“ засяга пряко две различни групи хора. Първата група включва тези, които са в остра нужда – директно потиснатите, чиито основни нужди остават неудовлетворени: бездомните, гладните, затворниците, хората, подложени на дискриминация по пол, религия или раса. Втората група обхваща алиенираните – онези, които търсят нещо повече. Те са хора, които на пръв поглед са интегрирани в системата и се възползват от нейните материални облаги, но същевременно са ограничени в творческите си възможности, потиснати в социалните си взаимоотношения или измъчвани от чувство за вина за незаслужен просперитет и нереализирани мечти [24]. В този ред на мисли вече можем да разсъждаваме как, докато потиснатите се нуждаят повече от егалитарния характер на социално-градските ценности, алиенираните имат нужда повече от чувството за принадлежност и гражданско овластяване, които те също са способни да дадат.
Опитът за обединение на нуждите на потиснатите и алиенираните е изключително важен. Той свидетелства, че въпреки различията си, те еднакво се свързват с определени градски пространства. Това прокарва невидими и сложни нишки – съюзничество там, където може би най-малко очакваш.
Шест пространства в столичния център
Като част от документалния проект „Червената книга на София“ [25] бяха изследвани шест пространства, припознати като социално-градска ценност. Финалният продукт имаше артистичен характер с цел създаване на културен артефакт, който да комуникира привидно сложната теоретична идея. Списъкът на избраните пространства не е изчерпателен, а по-скоро се опитва да опише разнообразните форми, които концепцията може да приеме. Въпреки това, всяко едно от тях отговаря на четири предварително зададени критерия:
Мястото трябва да е егалитарно (икономически достъпно);
Да има конкретна общност, която го намира за ценно (общността може да е собственик или само ползвател);
Мястото трябва да е отворено за града, а не ексклузивно за общността;
Трябва да е в границите на столичния център.
Методът е преднамерено инклузивен, в опит да приобщи разнообразни пространства и общности. Финалната селекция включваше: Фабрика Автономия, Независимо читалище „Коприва“, кино „Влайкова“, Културен клуб на Великотърновеца, кафене „Париж“ и Център за култура и дебат „Червената къща“. Тук няма да се спирам на всеки обект поотделно, тъй като самият документален проект го прави [25]. Вместо това ще споделя поредица от общи наблюдения и изводи, резултат от теренната работа.
Местата могат да се разделят на две по-големи групи: такива, които са останки от традиционния град и социалните му практики („Влайкова“, Клубът на Великотърновеца, кафене „Париж“), и такива, които могат да се опишат най-общо като граждански пространства („Червената къща“, Фабрика Автономия, „Коприва“). Обектите могат да имат или да нямат идеология. Те произлизат от различни, дори противоречащи си, културни, политически и икономически традиции.
Изследователският метод обединява различни, рядко преплитащи се житейски географии. Това прави причините за съществуването на тези места надидеологични. Те показват общия човешки стремеж към свързаност и принадлежност.
„Влайкова“ доказва по най-нагледен начин съществуването на социално-градските ценности. Мястото е обектът с най-голяма призната обществена значимост. Този факт може да се обясни с това, че е последният оригинален представител на типологията на кварталното кино. „Влайкова“ има богата напластена история, включително няколко местни инициативи за опазването и развитието му. Въпреки това обектът няма „реална стойност“. Сградата не е културно-историческа ценност, а моделът на кварталното кино не е финансово устойчив. Значимостта на „Влайкова“ е най-вече символна и социална, но тя е достатъчна, за да осигури финансиране от държавата. Тоест, неговото продължаващо съществуване е и най-добре осигурено.
Другите две места с по-стара история (Клубът на Великотърновеца и кафене „Париж“) са застрашени поради постепенното застаряване на членовете на общностите ползватели. Това, което най-много ги защитава, е фактът, че са собственици на сградите, които ползват, следователно не плащат наем. Кафене „Париж“ е особено застрашен обект поради бизнес характера на мястото в условия на крайно променен пазар. Неспособността или нежеланието на кафенето да се адаптира към новите пазарни условия го прави неконкурентоспособно. Същият този факт обаче запазва автентичността на мястото и социалната му ценност на квартално ниво. На практика това, което осигурява съществуването му, е малка лоялна база от редовни клиенти, която би изчезнала при промяна на характера на мястото.
Междувременно Фабрика Автономия и „Коприва“ говорят за настъпващата в града джентрификация и периодични вълни на насилие от крайнодесни групи. Въпреки това изглежда, че най-голямата заплаха за съществуването на пространствата е отново в самите ползватели. Докато общността вижда смисъл в местата и има енергията да ги поддържа, те ще намират начин да съществуват. Общностите са свикнали да разполагат с изключително ограничен финансов ресурс и обвързват съществуването си с идеологичен житейски избор. Както историята на Фабрика Автономия показва, мястото остава устойчива ценност за общността и може да преживее промяна на локацията си, ако се наложи такава. „Червената къща“ – единственият „изчезнал“ представител в краткия списък – свидетелства именно за ефектите от намаляването на енергията на организаторите. В края на съществуването си, тя е била изострена от покачващи се финансови затруднения за функционирането на центъра и нежеланието на държавата да припознае мястото за ценно и следователно да му осигури финансиране.
Паралелно бъдеще за София
Всеки ден ставаме свидетели на това как съвременният неолиберален град и неговата властваща идеология се провалят в създаването на достъпни и общи пространства. Намаляват местата, в които можеш да изградиш чувство за принадлежност и да станеш част от общност. Липсват онези пространства, в които различните могат да се срещнат, да припознаят и да чуят съществуването на другия. Виждаме град, управляван от капитала [26]. София, чийто бизнес създава нефункциониращи нови квартали и все по-социално сегрегиран център, и чиято общинска администрация не желае да въвлича собствените си граждани. Факторите не са само финансови – те се забиват много по-дълбоко в обществото ни. Градският живот е неподправен, случаен и непреднамерен. Всеки опит за неговото овладяване е път към тиха тоталитарност, била тя и капиталистическа.
Единственият шанс да погледнем отвъд е да се вгледаме в този късен етап на трансформация и да се запитаме: какво имаме и какво можем да загубим? Какво вече е тук и какво можем да научим от него? През настоящето да мислим бъдещето – това, което наистина искаме. Да възприемаме показаните пространства не като музейни експонати, а като места, които предлагат едно различно и вече налично бъдеще. Да демонстрираме не какво нямаме, а какво вече е тук. Онези странности, провокации и нереализирани потенциали трябва да бъдат разбрани като малки модели за вдъхновение. Те са оперативни единици на градска култура, места за изграждане на контра-наративи и ежедневна солидарност. Те изграждат паралелно бъдеще за София.
Comentários