ИНДУСТРИЯ И ВЪОБРАЖЕНИЕ

„Какво е заводът за вас?“ – с този въпрос се обърнахме към Слава Савова, Невена Георгиева и Невена Екимова, добавяйки към разговора и полето на въображението. В своите проекти от последните години трите художнички изследват трансформациите на индустриални зони като „Кремиковци“, завод „Кристал“ и габровските текстилни фабрики. Чрез художествени проучвания те разкриват нови разкази за тези пространства – разкази, в които се преплитат инфраструктура, околна среда, социална значимост и въображение по неочаквани начини.

Снимки 1 и 2: „Руда“, изложба на Слава Савова в читалище „Светлина“, Кремиковци, 2025. Снимки 3 и 4: „Руда“, изложба на Слава Савова в КО-ОП, 2023. 4 и 5 - теренни проучвания. Снимки: Слава Савова

Рудник „Кремиковци“ през погледа на Слава Савова

„Руда“ е заглавието на изложбата, с която Слава Савова изследва трансформацията на изоставения открит рудник „Кремиковци“ и може да бъде видяна във фоайето на библиотеката на НЧ „Кремиковци – 1906“ до 5 април. Изложбата, вече веднъж представяна в галерия KO-OP в София през 2023 г., проследява прехода на рудника от символ на индустриален прогрес и екологична експлоатация в процъфтяваща екосистема, разказвайки истории за неподозираната рекултивация и живота отвъд индустрията.

Слава, какво за теб е заводът?

Социалистическият завод, за който говорим тук, е място на трансформация. Суровини се превръщат в готови продукти паралелно с идеологически императиви, които се материализират в социални и икономически политики. Заводът произвежда самото социалистическо общество.

Какво е останало днес от тези в миналото силни индустрии?

Освен в материалните останки от производствените инфраструктури, индустриалното наследство парадоксално присъства и в отсъствието на индустриите – в крайно обеднелите региони след закриването на заводите, в социалната несигурност сред някогашните моноиндустриални общности, за които преквалификацията е почти невъзможна, то присъства като здравен отпечатък сред пенсионирани и съкратени работници и прониква навсякъде под формата на отпадъчни химикали, замърсени водоизточници, прах. Останали са и градовете, които са резултат от производствения капацитет на същите заводи. Самите постройки на заводите са може би най-незначителната следа.

Как твоят проект осмисля настоящето на тези места?

„Руда“ сплита сложното и противоречиво наследство на рудник „Кремиковци“ с настоящето и с възможното бъдеще, като проследява спонтанното рекултивиране на рудника на фона на спомените на жителите на някогашното село Кремиковци – повечето от тях работници в металургичния комбинат и рудника.

Какво отношение търсиш да активираш чрез твоята практика?

Природата е основен двигател в работата ми. Проследявам как тя се влива в различни социални, икономически и политически проекти, превръща се в двигател на общности и правителства, заземява идеологически дискурси. Опитвам се да насоча вниманието към упорити, монолитни наративи и да ги разслоя, очертавайки разнообразието от дейци, които често липсват в утвърдените разкази. Фокусът ми обхваща различни процеси – от следвоенната индустриализация на страната и експлоатацията на природни ресурси, до комодификацията на минералните води.

Завод „Кристал“ през погледа на Невена Георгиева

Завод „Кристал“ е създаден през 30-те години на 20 век в град Перник като българо-белгийско дружество. Основната му дейност е била насочена към производството на плоско стъкло с различни дебелини чрез специфичните „Фурко“ машини за вертикално изтегляне на стъкления слой. Произвеждал е буркани, закалено стъкло и е изпълнявал различни специални поръчки

през годините на своето съществуване. На 27 април 1998 г. „Булгаргаз“ ЕАД внезапно спира подаването на природен газ към завода. Днес на територията, която все още носи името Завод „Кристал“, продължават да работят различни малки производства. Едно от тях е фабриката за шоколадови бонбони. В изложбата си Завод Кристал, представена в края на 2023 г. в галерия „Depoo“ в София и малко по-късно в галерия „Кракра“ в Перник, Невена Георгиева претопява артефакти от завода и ги свързва с новата неочаквана форма, която е следствие от различни производствени нагласи и търсения.

Снимки 1-6: „Завод Кристал“, изложба на Невена Георгиева в галерия Depoo, София и галерия Кракра, Перник, 2023, както и теренни проучвания. Снимки: Радостин Седевчев.

Какво за теб е заводът?

В идеалния си вариант, може би дори утопично погледнато, заводът за мен е една добре смазана машина със строги правила. Машина, която при повреда на някоя важна част, успява сама да създаде нова и да я замести. Заводът може също да бъде и мини-град, мини-общество, в което работещите съжителстват, имат социален живот, създават семейства, развиват културна дейност.

Какво е останало днес от тези в миналото силни индустрии?

Почти никъде нищо. Разпилени артефакти, повечето от които също така не са добре изследвани и описани. Сякаш дори споменът за това производство, което е въвличало огромно количество работна ръка и което е имало значителна продукция, не само за вътрешния, но и за външния пазар, се е заличил заедно с изчезването на хората, които са били част от тази дейност.

Как твоят проект осмисля настоящето на тези места?

Завод „Кристал“ вече не съществува, останали са артефакти, които напомнят за него и все още са живи някои от хората, работили там. Повдигайки отново темата за неговата злополучна съдба, не целя размахване на пръст, който да сочи политическите недоразумения в отминали периоди. По-скоро целта е свързана с припомняне и в същото време претопяване на това минало и превръщането му в нещо ново, което обаче все още носи някои от разпознаваемите отличителни черти на старото. Сувенирите, събрани от работилите в завода, както и разговорите с хората, които са били част от същата тази трудова среда, се оказаха страхотна отправна точка в това изследване на възможностите за трансформация на материала. В случая с претопяването на стъклените артефакти и тяхното превръщане в стъклени бонбони, разглеждам именно този социален казус около промяната на производствените нагласи в обществото в два коренно различни етапа от развитието на българската икономика.

Какво отношение търсиш да активираш чрез твоята практика?

Мисля, че художествените проекти, които работят със социалната памет, са важни, защото дават нов отстранен поглед над отминали периоди. Поглед, който би могъл да е свеж и различен от начина, по който такива уж банални събития, свързани с производствената ни дейности в отминали периоди, биха събудили. Да бъдат разгледани единствено от историческа гледна точка сякаш не е достатъчно, защото съвременният зрител, освен че има нужда да му се припомнят факти от дори не чак толкова далечното ни минало, има нужда и да погледне тези факти през друга призма, каквато в случая е визуалното изкуство.

Текстилната индустрия през погледа на Невена Екимова

В няколко изложби от последните години - напр. „Пижамено парти в корема на кита“ (2022 г. в ИСИ), „Сладкият сън“ (2023 г. в Кредо Бонум), „Първите десет живота обикновено са кофти“ (2023 г. в Swimming Pool) артистката Невена Екимова обръща внимание на текстилното производство в България, чийто индустриален център от 1960-те години насам е Габрово. В своите работи тя разглежда както глобалната свръх-продукция, водеща до абсолютен екологичен дисбаланс, така и теми за свързаността, но и традицията/носталгията, които асоциираме донякъде метафорично с нишката, плетивото, материала.

Снимка 1: „Пижамено парти в корема на кита“, изложба на Невена Екимова в ИСИ - Институт за съвременно изкуство, София, 2022. Снимки: Росина Пенчева. Снимка 2: Сладкият сън, инсталация на Невена Екимова в рамките на изложбата "Мъгливо с малко дим" в галерия „Кредо бонум“, 2023. Снимка 3-5: „Първите десет живота обикновено са кофти“, изложба на Невена Екимова в Swimming Pool, София, 2023. Снимки: Яна Лозева.

Невена, какво за теб е фабриката?

Баба ми идва в Габрово на 14 г. с единствения чифт семейни обувки, за да работи в текстилна фабрика. Пенсионира се там и се мести в шоколадова фабрика, това го помня. Помагах да сгъваме кутии от бонбони и ядях бракувани вафли. Фабриката осигуряваше безплатен престой на морето, затова я обичах.

Какво е останало днес от тези в миналото силни индустрии?

Огромни празни сгради, в които растат дървета. А най-малко е останало от колективния дух - клубовете, спортните отбори, приятелствата доживот. Фабриката е взимала много и е давала много.

Как твоят проект осмисля настоящето на тези места?

Често работя с големи количества материал и начинът ми на работа налага манифактура на конвейерен принцип, много ръце и големи пространства. Затова като мина покрай празна фабрика, направо ми текват лигите.

Какво отношение търсиш да активираш чрез твоята практика?

Не знам дали защото от малка съм по фабриките, но днес явно имам импулс да впечатлявам с мащаб, прецизна изработка, повтарящи се мотиви и мозайки - в този смисъл съм истинско дете на комунизма. Може би отношението, което търся, е заедност.