Преди пет години Михаела Аройо се озовава на младежка среща в Молдова без да подозира, че това е началото на дългогодишен фотографски проект, изследващ съвременната идентичност на една от най-големите български диаспори – тази на бесарабските българи. Разговаряме за историческите предпоставки за възникването на тази общност и контекста, в който се развива проекта, както и за възможните му прочити през фотографията.
Повод за този материал е изложбата „Сънувам на български“ в Галерия „Синтезис“ с куратори Надежда Павлова и Никола Михов, която ще продължи до 24 септември 2024 г. Въпросите зададе Жени Дечева.
Михаела, как откри своя път във фотографията?
Още като ученичка в гимназията във Варна се разхождах с фотоапарат и снимах съучениците си, макар и да не отдавах сериозно значение на това занимание. Решението да уча фотография всъщност съвпада с вече исторически събития – големите протести срещу правителството на Орешарски и избора на Делян Пеевски за шеф на ДАНС през 2013 г. Окупацията на Софийския университет, където учих, беше един от поводите да се замисля какво искам да правя и така смених българската филология със специалност фотография. В началото на обучението си преминах през стажантска програма във в. „Труд“. Увлякох се от идеята да бъда сред хора, за да отразявам реални моменти от живота, като противовес на студийната фотография, в която сам създаваш средата.
Повечето ми състуденти имаха интерес към комерсиалната фотография, докато аз предпочитах да съм навън и да откривам нови истории. Така, в последната година се оказах единственият записал се студент в курса „Фоторепортаж и документална фотография“ на Цветан Томчев, което ни даде възможност да обсъждаме много по-подробно теми и автори, задълбочавайки се във фотожурналистиката и документалната фотография. Когато завърших семестриално, получих предложение да стана фоторепортер в агенция „Булфото“. Тогава това за мен беше сбъдната мечта. Снимах широк спектър от събития – от футбол и политика през протести, фестивали и музикални събития. Работата в агенцията беше страхотен опит за усвояване на различни умения, но осъзнах, че новинарският подход не позволява кой знае какво вникване в даден проблем.
Към кои посоки в съвременната фотография проявяваш интерес? Къде позиционираш своята артистична практика?
Следя проекти, включващи дългосрочни изследвания върху дадена тема. Идентифицирам се с документалната фотография и споделям тезата на Пол Лоу и Дженифър Гууд в книгата Understanding Photojournalism, че ако репортажът се фокусира върху новинарския елемент на дадено събитие, на актуалността на момента, то документалната фотография по-скоро изследва състоянието на нещата, които са следствие на социо-политически процеси.
Какво те доведе до проекта „Сънувам на български“, който може да видим в момента в Галерия „Синтезис“?
Започнах проекта съвсем случайно. Бях чувала за съществуването на бесарабските българи, но не знаех почти нищо за тях. През пролетта на 2019 г. прочетох някъде в интернет за младежкия събор на бесарабските българи „Есть контакт“, който ежегодно се организира в различни села в Молдова или в Украйна. Оказа се, че следващата среща е след месец и така на 27 юли с Денислав Стойчев спонтанно заминахме и се озовахме в село Стояновка в Молдова. За нас беше голяма изненада не само гостоприемството, с което ни посрещнаха, но и това, че всички говореха на български. Често разказвам историята как на влизане в селото спряхме пред къщата на една жена и на развален руски я попитах къде се провежда съборът, а тя ми отвърна: „Говори на български, бе!“.
Тогава нямах за цел да започна проект, който да продължи толкова дълго. Реших да се върна през следващата година, като междувременно четях книги и статии, за да навляза в темата.
А какво точно разбираме под Бесарабия и каква е историята на българите в този регион?
Бесарабия е историко-географски регион на територията на днешните Украйна и Молдова. В него освен българи, живеят молдовци, украинци, румънци, руснаци, гагаузи, албанци и евреи. Десетки хиляди мигрират от българските земи към тази област след Руско-турските войни от 1806-1812 г. и от 1828-1829 г. Руската империя придобива тази територия след подписването на Букурещкия мирен договор през 1812 г. По това време Бесарабия е обявена за административна единица и става граничен район за империята, който не е особено развит. Това е причината българите и други преселници да получат определни преимущества като обработваема земя, освобождаване от военна повинност, свободно изповядване на религия и други. За тези два века управлението на Бесарабия се променя осем пъти – била е част от Руската империя, Румъния, Молдовската ССР и Украинската ССР в рамките на Съветския съюз. По данни днес в Украйна и Молдова живеят общо между 250 и 300 хиляди души, самоопределящи се като българи (Тази информация се основава на разговори с местни хора по време на пътуванията и на наличната статистика от последните преброявания в Украйна през 2001 г. и в Молдова през 2014 г. – бел. ред.).
Ще дам един пример за сложната история на региона: след края на Кримската война през 1856 г. приблизително половината от територията на Бесарабия преминава в границите на Молдовското княжество. На населението е даден избор да продължи да живее там или да се пресели в Руската империя в срок от три години. Този период обаче съвпада с идеята за обединение на Влахия и Молдовското княжество и създаването на общата държава Румъния. Някои от гореспоменатите придобивки са отнети на българите и започват процеси на асимилация и налагане на румънския език. Вътрешните конфликти предизвикват нови вълни на миграция, в резултат на което над 20 000 българи се насочват на изток към Таврия в Руската империя, формирайки още една етническа група – таврийските българи. Към днешна дата много от тях попадат в окупираните от Русия украински територии.
Начинът, по който бесарабските българи са представяни в медиите, често се изчерпва с тяхната предопределеност да пазят езика и традициите си извън територията, от която идват техните предци. Как се работи върху тема с вече изграден клиширан образ?
На мен може би ми помогна, че тръгнах необременена към Бесарабия. Обикновено това, което показват медиите, е резултат от няколкодневен репортаж. Признавам, че в началото и аз бях впечатлена главно от запазените български език и традиции. С времето осъзнах, че има още пластове, които са интересни в този регион. Една култура не е оформена само от елементите, които виждаме на повърхността. Това е концепция на американския антрополог Едуард Хол, на която попаднах преди година и присвоих по някакъв начин. Той окачествява културата като айсберг – на пръв поглед са видими 10%, включващи обичаи, храна, литература и облекло. Другите 90% остават невидими, но в тях се съдържат вярванията, ценностите, етиката, отношението към образование, половите роли. Все неща, които не забелязваш, ако отидеш някъде за два дни. Затова мисля, че времето е основният фактор, който позволява да се задълбочиш.
Реших да запиша и магистратура по история, което пък ми помага да разглеждам Бесарабия не само като дом на нашата диаспора, но и като динамичен в геополитическо отношение регион.
За тези пет години си прекарала немалко време там. Как протича едно твое пътуване и как избираш местата, които да посетиш?
Първата ми среща в село Стояновка беше организирана от Българския младежки клуб „Актив“. Тя беше много ценна, защото се запознах с хора от моето поколение. Преди второто ми пътуване, този път до Украйна, ги помолих да ме свържат с важни за общността хора.
Всичко стана по-лесно, когато се сближих с няколко човека. С Александър Полибза от село Кубей например с времето развихме негласно сътрудничество. Саша е любител етнограф, който събира народни носии и предмети, поддържа група във фейсбук, където ежедневно публикува снимки и материали по темата. Той няма собствен автомобил и когато ходя там, си правим общ план за пътуване. Когато той иска да отиде при някоя баба в дадено село и да я запише как пее, ми предлага да отида с него, да ме запознае с някого или просто да използвам случая да обиколя селото. С времето той опозна моя стил на снимане и разбра какво търся. За мен е важно да се заговоря с хората, да си разказваме истории, любопитни сме един към друг. Често при срещите ни първото нещо, което искат да ми покажат, е музеят с обекти от бита, какъвто има в почти всяко село.
Като цяло се радвам да си сътрудничим по различни начини. Наскоро се чух с Иван Боримечков от град Тараклия, който ме помоли за мои кадри, които да включи в бъдеща изложба за петдесетгодишната си дейност в културата. Писа ми и едно момче от село Главан, което е събрало невероятен архив със снимки на селото от XIX и XX век и иска да направи изложба с тях. Сигурно при следващото ми пътуване в Украйна ще се видим, за да му помогна, а може дори да интегрирам част от този архив в моя проект.
Казваш, че не само ти проявяваш интерес към тях, но и те към теб. Как усещаш образа, който бесарабските българи имат за България, намира ли отражение във вашето общуване?
Чувствам се лесно приета, дори незаслужено поставена на пиедестал. Нерядко чувам фразата „ела да видиш една истинска българка“. Съществува идеализиран образ за България, особено сред по-възрастните, които никога не са посещавали прародината. Предполагам, че това е като всяко нещо, което митологизираш, ако не можеш да го достигнеш. Затова има различни истории, свързани с младото поколение, което през последните 20-30 години е пътувало до България. Има и не едно и две разочарования. Те израстват с разказите на своите баби и дядовци за страната, които от своя страна са ги запомнили от своите родители. Изведнъж идват тук и някой примерно им казва „ти какъв българин си, ти си руснак“. Има един виц, който съм чувала там – „Македонецът на чист български ти обяснява, че не е българин, а бесарабският българин на руски, от все сърце ти се кълне, че е българин.“
Кой според теб има право да разказва историята на дадена общност?
Това е много дискутиран въпрос във фотографията. Медиите много се промениха в икономически план и за тях стана по-изгодно да наемат местни фотографи. Да кажем преди 50 години е имало едни звезди на фотографията, изпращани да снимат истории от целия свят заради визуалното си майсторство, макар и с помощта на „фиксъри“, които вършат голяма част от работата. Може би стесняването на бюджетите е една от причините и това се оказва положително за местните автори. Те имат определени натрупвания, докато външният човек все пак идва с някакви стереотипи, но в крайна сметка мисля, че зависи от етическите ти принципи. Ако направиш дълбоко проучване по темата и дадеш възможност на хората, с които общуваш сами да изразят какво мислят или чувстват по даден въпрос или ситуация, ще можеш да разкажеш историята честно.
Първоначално заглавието на проекта е „Корен“ – защо реши да го промениш и свързано ли е това и с промяна в начина ти на работа?
„Корен“ за мен звучеше логично, защото търсих да разбера как тези хора са запазили произхода, традициите и семейната си памет. Това заглавие отговаря на първоначалната посока на проекта. „Сънувам на български“ пък се отнася много повече пък към идеята, че идентичността не е фиксирана и не съществува в конкретни географски, исторически или политически граници, а е нещо динамично, което съществува въпреки всички тези граници. Започнах да го използвам отскоро, макар че тази фраза се появи преди време при един разговор с Йордана Миланова от село Чушмелий. С нея обсъждахме, че бесарабските българи в ежедневието си използват поне три езика – български като семеен, руски като общ език за ежедневна комуникация извън дома и държавен – било то украински или молдовски. Внезапно възкликнах „А ти на какъв език мислиш?“, а тя ми каза, че не знае на какъв език мисли, но „сънува на български“. С времето работата ми се разви в една по-метафорична и поетична посока, на която това заглавие отговаря.
Макар да си показвала проекта няколко пъти, досега основно сама си избирала фотографиите и начина на представяне. Настоящата изложба в Галерия „Синтезис“ е резултат от активен обмен с кураторите Надежда Павлова и Никола Михов. Повлия ли това на интерпретацията на проекта?
За изложбата, в която участвах в Пловдив („На/родна земя“), а след това и за представянето в Ателие Пластелин, имах подкрепа от Саркис Мутафян. Но наистина сега проектът е показан за първи път в такъв мащаб. За мен работата с кураторите на „Синтезис“ беше много ценна, те ми дадоха нужната дистанция, която аз невинаги мога да си поставя. Авторът на един кадър влага емоциите, които е преживял по време на снимането, преди снимането и след снимането.
Понякога много искам да покажа дадена снимка, защото съм положила страшно много усилия за да я направя. Друг път е обратното – кадър, който съм направила в движение, се оказва по-говорещ. Затова и обменът с други хора е полезен, в случая с кураторите.
Има ли наратив в изложбата?
В процеса на снимане никога не съм си представяла линеарен разказ. Всяка една сцена или среща за мен са част от колективния образ за Бесарабия. В изложбата няма разделение между хората и местата, намиращи се в Украйна и Молдова, защото в крайна сметка техният живот е резултат от едни и същи исторически процеси, дори и да са част от различни държави с малки разлики в културните влияния. За селекцията и подредбата на изложбата ни помогна тъкмо тази идея за културния айсберг, която споменах по-рано. Решихме това да е основа и на самата изложба, защото отговаря на промяната в моя поглед към темата през тези пет години – от фиксирането върху традициите до постепенното обръщане на внимание на социални специфики, политика, история и визуалното им предаване.
Пейзажът заема специално място в пространството на галерията.
Да, за мен той е нещо важно, защото задава усещане за общо пространство. В Бесарабия пейзажът е много специфичен, защото е доминиран от степ, а образът на степта като герой присъства силно в литературата на авторите от региона. Според мен околната среда до голяма степен обуславя културата и начина на живот на хората там. В градския или в селския пейзаж пък може да открием историческите слоеве, които съжителстват заедно.
Пейзажът ми стана любим жанр, вдъхновявам се от автори като Джоел Стърнфелд, в чийто проект Rome After Rome виждаме как останки от Римската империя, коли и съвременните жители на града дружно обитават градската среда.
Кажи ни повече за звуковата среда, която Светослав Тодоров създава специално за изложбата.
Изначално не исках да има текстове към отделните фотографии, защото смятам, че в някои случаи при наличието на описателен текст под снимката се губи възможността да възприемеш и да интерпретираш през собствения си опит, преживявания и емоции. В този случай звуковата среда се оказа възможност за задействането на още едно сетиво. Тя е основана на аудио материали, които съм записвала по време на пътуванията ми, за да уловя различните пластове на дадено място – интервюта, звуков пейзаж, включващ литургиите по време на църковни празници, както и уличната атмосфера, случайни звуци, разговори на пазара или какво се пуска по радиото в колата.
Вместо аз да разказвам, чуваме директно гласа на общността. Долавяме спецификите на говора – забравени от нас архаични думи, неизбежните русизми и смесването на няколко езика едновременно. Със звуковата среда се допълва и идеята за многопластовост на региона и всички тези гласове, места и хора се обединяват в един общ разказ.
Предполагам всеки фотограф има своите герои. Кои са авторите, повлияли на твоята работа?
Искам да наблегна на хора, с които лично съм общувала. Не мога да не спомена фотографа Денислав Стойчев, с който ни свързва дългогодишно партньорство. Той ме запозна с работата на много фотографи, за които не бях чувала преди това. Много ценя помощта и на фотографа Стефано Де Луиджи, ментор в образователната програма на VII Academy. Той забеляза поетичната линия в моите фотографии, насърчи ме да работя в тази посока и да изоставя класическия фотожурналистически подход, при който с една снимка се опитваш да разкажеш цялата история. Стефано ме окуражи да започна и много интензивни интервюта в Бесарабия, защото преди това си водех бележки и записки, но не така методично. Визуално ме провокират много автори, но в периода на работата ми по този проект, многократно съм разглеждала Two Rivers на Каролин Дрейк и Satellites на Йонас Бендиксен за вдъхновение. Иначе чувствам близки до мен фотографи, които прекарват дълго време с общността, например Петер Корниш, изследващ живота в различни села в Трансилвания в продължение на повече от 30 години, или Едуард Къртис, който в началото на XX век документира коренното население в Северна Америка. Струва ми се, че фотографите, които работят с общности, често са водени от идеята, че снимат нещо, което скоро ще изчезне.
Как си представяш развитието на проекта и в кой момент ще го сметнеш за приключил?
Искам да го публикувам под формата на фотокнига, което означава още поне две-три години работа. Една изложба предоставя мащаб и пространство, но има временен характер. Книгата остава като документ и пътува лесно, затова според мен и отговорността към съдържанието е по-голяма. В моята книга бих включила текстове на хора от общността и на изследователи, за да се получи разказ за моментното състоянието на мястото и различните перспективи към темата.
Така или иначе след формалния край на проекта, не мисля, че връзката ми с региона ще приключи, защото създадох приятелства, които се надявам да останат.
コメント