Антропологът Мартин Томов и артистката Мария Илиева изследват човешки и отвъд-човешки перспективи като продължение на визуалното изследване „Отвъд История Славянобългарска“, създадено за първото издание на „Девет слона“. В това есе те надграждат перспективата на онтологичния обрат през понятието за инфраструктурна поетика, което насочва към разбиране на локалния контекст, включвайки и отвъд-човешките онтологии. Тук те насочват вниманието си и конкретно към четири „инфраструктурни топоса“, които те откриват покрай едноименния булевард в София.
I. Въведение
Да си представим, че се намираме на бул. „История славянобългарска“ години след човека. Какви човешки и отвъд-човешки перспективи би могъл да ни разкрие този булевард, вплетен в множество исторически и трансформативни периоди, както и знаци на разпад, корупция, олигархия и посттоталитарна история, но и на някаква странна и неочаквана надежда? Какви белези на една разрушена планета и истории за междувидова вплетеност и съвместна живителна устойчивост можем да открием в София?
С подобни въпроси се насочихме към развитие на проекта „Отвъд „История славянобългарска“, с който участвахме в микро-фестивала „Девет слона“ през 2024 г. Идеите ни в този проект бяха вдъхновени от трудовете на Ана Тцинг, както и от теоретичните аспекти на онтологичния обрат и инфраструктурната поетика. Посредством артистично изследване и дълбочинно вглеждане в тъканите на четири точки от градското пространство, които са обединени (и разединени) от този булевард, двамата успяхме да създадем един аудиовизуален документ за перспективите на това, което би останало в София далеч след човека.
Настоящият текст е опит да представи дискурсивно този въпрос и да разгледа в по-голяма дълбочина теоретичните основи на нашето питане. Теоретичният въпрос, който ни занимава по време на изследването, бе именно как бихме могли да мислим за една мултивидова перспектива, включваща човешки и отвъд-човешки наративи, докато същевременно вземаме предвид конкретни урбанистични и културни проблеми. Казано с други думи - как можем да мислим за понятиен апарат, включващ историите на една променяща се планета, докато, в същото време не пропускаме да разгледаме и изключително локални явления и динамики.
Тук първо ще разгледаме някои от основите на въпросния онтологичен обрат в социалните и хуманитарни науки и връзката му с понятието антропоцен. За да стигнем до основното ни теоретично търсене, ще се вгледаме в две практически илюстрации на антропоцена в България. Това са непознатите убежища за морския живот - остраците в Черно море, както и екосистемните, исторически и индустриални вплетености около язовир „Розов кладенец“. За да надградим перспективата на онтологичния обрат, ще изясним понятието за инфраструктурна поетика, което ще ни послужи за по-плътно разбиране на локалния контекст, който включва и отвъд-човешките онтологии. След като сме разгледали в детайли теоретичните аспекти, ще се насочим към ядрото на артистичното ни изследване. Това са четири точки, които ние наричаме с понятието инфраструктурни топоси. Те са Парк „Надежда“ и неговия край, изоставеното училище ПГЖПТ „Никола Корчев“, ТЕЦ „София“ и Гробищен парк „Централни Софийски гробища“. Освен шеговитото пътешествие от надеждата, през изоставеното училище и замърсяващ тец до гробищата, тези инфраструктурни топоси обединяват множество трансформации и тематизират мултивидовата онтология. Места, създадени за човека, но постепенно превзети от други същества - мъх, плесен, храсти, животни. В хода на реализирането на проекта успяхме да направим задълбочено разследване за въпросните точки из София, които ни разкриха множество интригуващи истории за посттоталитарно наследство, корупционни измами и политически промени.
II. Антропоцен и онтологичен обрат
През 2000 г. понятието антропоцен придобива популярност за пръв път. То отпраща към ролята, която човешките действия имат върху земята и атмосферата като например двукратното увеличение на емисии от серен диоксид, причинено от употребата на въглища, увеличените нива на азотен оксид заради употребата на изкопаемите горива и торове, климатичните промени, породени от затоплянето на атмосферата, промените в озоновия слой, загубата на биологичното разнообразие, както и промени в седиментните слоеве. Трансформацията в структурата на живота и условията за живот на Земята са видими и в ледниковите ядра, в които се наблюдава увеличаването на парникови газове след началото на индустриалната епоха (Crutzen, P. et al. 2000. 484, 485). Заедно с това понятието антропоцен насочва вниманието към геоложкия запас от вкаменелости, където изключително ясно се открива, че през последните 200 до 300 години настъпва изчезване на видове, сравнимо единствено с края на други геоложки епохи (Williams et al. 2022). Изчезването на видовете и затоплянето на атмосферата се случват с такива бързи темпове и с такива мащаби, че няма как да не се забележи някакво катастрофално събитие, което повлиява на живота на планетата, дори и да се вгледаме единствено в геоложките данни. Днес живеем в така нареченото шесто масово изчезване на видовете, което е причинено именно от човешки натиск. То се случва между 100 и 1000 пъти по-бързо от това, което би се случило без антропогенно присъствие. От 1970 до 2020 г. има загуба на 78% от процента от популацията на бозайници, птици, земноводни, влечуги и риби.
Антропоценът повдига въпроса дали може да говорим за една нова геологична епоха, в която човешкото влияние е есенциално за промените, случващи се на Земята. Предложенията за начало на това геоложко събитие варират от изобретяването на парниковия двигател през XVIII век до първите тестове на атомни бомби през XX век, когато радиоактивните изотопи оставят белезите си върху слоевете на Земята, (Subramanian 2019) но във всеки случай те насочват към това, че далеч след човека останките от промените, настъпили на земята, ще носят белега на човешкото присъствие.
В социалните науки понятието антропоцен се обединява с развитието на така наречения онтологичен обрат като разгражда иначе типичната за модерните западни общества опозиция природа-култура, а също така разпознава „самоорганизиращата се способност на живота“ в механистичните и редукционистки дискурси на научното знание. Теориите за антропоцен дават пространство на така наречената мултивидова етнография, при която биват разпознати взаимосвързаността между различни не-човешки същества като например растения, животни, почви и пейзажи. Този вид вглеждане в света разпознава колониалния опит на множество култури, както и връзката на този колониализъм с „геноцид, екологично господарство и трансформации на околната среда“ (Mathews 2020 70, 71).
Изправени пред неизбежните екологични катастрофи, антропологията и социалните науки започват да разпознават човешките взаимоотношения с „това, което е друго от човешкото.” Онтологичният обрат в антропологията се дефинира като „изследване на реалността“, такава каквато я виждаме през взаимовръзките на човешки и не-човешки (или отвъд-човешки) [1] създания, които не се свеждат единствено до лингвистично или символично представяне на езика, а насочват към „отношението на език и не-език“ и междувидово преплитане, което „екологизира“ (Kohn, E. 312) реалността, явяваща се чрез множественост на разновидни перспективи. Онтологията тук се отнася до изучаването на реалността, обхващаща както човешки светове, така и различни форми на съществуване, включително същества, които не са хора. Не просто хората създават и интерпретират знание и знаци, а света - такъв какъвто е - и други актанти в него създават знание, действат, разказват наративи, развиват се. Онова, което притежава деятелност (agency) се изгражда чрез вплетеност между човешките и не-човешките същества, които изграждат своеобразна мултиперспективна обвързаност.
Въпреки липсата на силна ангажираност с понятието антропоцен в български контекст, Анна Антонова показва, че полето на хуманитарни изследвания, тематизиращи теоретично отношението човек-природа, са с нарастваща популярност. Антонова обръща внимание на изключителната значимост, която вижданията за околна среда имат за политическите и обществени трансформации в страната – с примери от първите демократични протести в края на 1980-те до последните съществени политически вълнения от 2020 г., в които темата за околна среда се оказва, ако не ключова, то поне съществена за формирането на нови дискурси и наративи в полза на прогресивна обществена промяна. (Антонова, А. 2023) Всичко това ни показва изключителния потенциал, който темата има за развитие в български контекст.
В контекста на изследването, което проведохме на бул. „История славянобългарска“ успяхме да намерим за най-полезни трудовете на Дона Харауей и Ана Тцинг. Те работят в полето на онтологичния обрат и успяват да дадат цялостно теоретично и практическо измерение на дискурсите за антропоцена чрез критическо отношение към понятието. Харауей критикува дискурсите за антропоцена като такива, които, въпреки че посочват взаимосвързаността между човешки и не-човешки същества, по-скоро прилагат обвинителни наративи към човечеството, разбрано като едно цяло, а не като динамично общество с различни нива на ангажираност и вина. За нея те рядко успяват да разпознаят неравенствата, създадени от колониализма, капитализма и индустриализацията, които неравномерно афектират различни групи и спомагат за неравномерна практическа отговорност за унищожението на околната среда (Haraway 2016 48). Харауей вижда в употребата на антропоцена по-скоро детерминистични и апокалиптични нагласи, които не предразполагат към отговор и действие по време на кризата. Като алтернативен начин на виждане, тя разглежда хтолоцен (Chthulucene) [2] като понятие, което да предразполага към дълбоко вглеждане и „оставане при“ условията на една трансформираща се планета. (101) Хтолоценът подчертава симбиозата, взаимозависимостта и родството като основа за съвместно оцеляване на видовете на планетата.
Подобно на Харауей Тцинг се вглежда в „изкуството за живеене на разрушена планета“ (Tsing et al. 2017), за да подчертае устойчивостта на живота в увредени светове и индустриалните руини, в които се намират множество междувидови заплитания и адаптации. Трудовете на Тцинг изследват как животът - човешки и отвъд-човешки - съществува, адаптира се и създава нови възможности в дълбоко засегнат от екологични и социални кризи свят. В книгата си The Mushroom at the End of the World: On the Possibility of Life in Capitalist Ruins Тцинг разглежда гъбата мацутаке - една високо ценена, дива и невъзможна за култивиране гъба - като призма за изследване на глобалните вериги на доставки, взаимодействията между хора и отвъд-човешки същества, както и възможностите за оцеляване в антропоцена. Тцинг обръща внимание на начините, по които гъбата проявява деятелност в света - нейния ужасяващ аромат, способността ѝ да расте в разрушени места, невъзможността да бъде индустриално култивирана, високата трудност при нейното откриване в природата.
Мацутаке е организъм, който расте най-вече в разрушени от индустриална сеч борови гори. Когато машините минат през тези гори, там остава единствено празнина. Въпреки това гъбата мацутаке успява да намери начин да расте именно в тези напълно разрушени от индустрията зони. Тя става основния обитател на индустриалните руини и привлича около себе си всякакви човешки практики. Тцинг съчетава етнография, екология и икономическа критика, за да се разбере как животът продължава в полетата и пейзажите, разрушени от капитализма и индустриализацията. Гъбата мацутаке бяга от възможностите за индустриален контрол, тъй като е практически невъзможна за култивация или индустриално отглеждане.
Тцинг ни показва онова, което по-късно ще нарече разпокъсан (patchy) антропоцен (Tsing et al. 2019), който се състои от „неравномерни пейзажи, множество темпоралности и променящи се групи от човешки и отвъд-човешки сглобки: самата материя на съвместното оцеляване“ (Tsing 2015 20). Tя проследява световната търговия с мацутаке - от горите в Япония, Съединените щати и Китай до луксозните пазари по целия свят. Тази верига на доставки подчертава неравенствата и несигурността в глобалния капитализъм, където маргинализирани работници и търговци поддържат икономика, изградена върху система, която ги изключва и която е базирана върху екологично унищожаване (115). Тази иначе структурирана и привидно стабилна икономическа система зависи от несигурен и нерегламентиран труд на трудещи се, които попадат отвъд социалния и икономическия ред. Тцинг настоява на разпознаването на заплитанията (entanglements), между човешки и отвъд-човешки (more-than-human) същества, които разкриват случващото се на вече разрушената планета във времето на антропоцена.
III. Илюстрации в български контекст
* Остраци
Антропоценът е не просто времева рамка или научно понятие - той е начин да преосмислим връзките между хората, природата и икономическите системи. В българския контекст това понятие придобива специфична форма, когато го разгледаме през конкретни примери, които разкриват взаимозависимостите между локални и глобални процеси. Преди да навлезем в концептуалните дебати за онтологичния обрат и урбанистичния контекст на София, ще се спрем на два по-малко познати случая, които илюстрират как антропоценът се проявява по-близо до локалните ни онтологии.
Първият пример идва от водите на Черно море. Там може да се намери едно от най-редките местообитания, което се среща единствено в черноморските води, но въпреки това е крайно непознато. Биогените стридени рифове, наричани още остраци, са останки от един отминал живот, който ни показват наративите за трансформация и самоорганизиращата се способност на живота, която определя междувидовата вплетеност. През миналия век във водите на Черно море плоската стрида (Ostrea edulis) е била в разцвет, обаче вследствие на натрупващите се екологични промени и множество нови натиски, свързани с човешки дейности, днес стридите са толкова редки, че морските биолози не могат да ги наблюдават в дивото, което ги прави практически критично застрашен или почти изчезнал вид в Черно море. Такива типове натиск върху черноморската екосистема, които бавно унищожават популацията на стридите и на останалите морски организми, са например климатичните промени, които бързо затоплят водите в морето, еутрофикацията, която е естествен процес на цъфтеж на фитопланктон, който се случва заради прекомерната употреба на торове и така задушава живота във водите, унищожаването и практическото разораване на морското дъно, заради употребата на екологично вредни методи за риболов, който стържат мрежите си по морското дъно (тралене) и привнасянето на инвазивни видове като рапана, които нямат естествен враг в морето и бързо унищожават останалите мекотели. Днес обаче, въпреки почти пълното унищожение на плоската стрида, този вид продължава да дава живот.
Черупките на вече изчезналите стриди постепенно се прилепват една към друга и с времето създават огромни биогенни рифове по морското дъно. Черупките, които някога са приютявали живи стриди, днес служат като дом за разнообразни морски същества - от раци и дребни рибки до водорасли и гъби. Те на практика са уникални убежища за морския живот. Биогени рифове с такава големина и височина са намерени основно в района на Маслен нос и се смятат за образования, които могат да се намерят единствено в Черно море (Todorova et al. 2009). Наричани от местните с наименованието остраци, тези структури на междувидова вплетеност са пример за онова, което Дона Харауей нарича хтолоцен - израз на междувидова симбиоза, която променя света и бива променяна, чрез взаимоотношения на разлагане (компостиране) и изграждане на нови човешки и отвъд-човешки взаимоотношения. В наши дни тези остраци са се превърнали в нова атракция за местни гмуркачи, които често водят туристически водолазни групи при тези морски убежища. Остраците ни предизвикват да преосмислим понятията за унищожение и възстановяване, като ни напомнят, че дори в руините има място за живот и свързаност в един увреден свят.
** Язовир „Розов кладенец“
Следващият пример е свързан с променени от човека зони, които ни показват както вплетеността на отвъд-човешки и човешки наративи, така и способностите за адаптация към новите условия за живот в земята. Той ни служи за по-мащабна илюстрация на теориите на Ана Тцинг, но и ни подтиква към критическо надграждане, което ще обсъдим в следващата част.
В южната част на България, в непосредствена близост до Маришкия басейн се намира язовир „Розов кладенец“. В нашата история той се явява като пример за парадоксите на антропоцена. Построен по време на съветския режим в страната между 1957 и 1960 г., той е създаден, за да удовлетворява водоснабдителните нужди на три електроцентрали от комплекса „Марица-Изток“, както и охлаждане на водите от ТЕЦ „Брикел“. Тъй като основната му функция днес е именно последната (охлаждането на индустриалните води от въглищния ТЕЦ „Брикел“), се оказва, че водите на този язовир поддържат сравнително равни температури през цялата година, като дори през зимата те не замръзват за разлика от повечето водни басейни в региона. Това прави „Розов кладенец“ изключителен хабитат за множество важни видове птици, особено за тези, които мигрират през зимата. Там са установени 142 вида птици, от които 34 са включени в Червената книга на България. Миграцията през това местообитание обаче не е само природен акт – птиците мигрират там не само заради климатичните ритми, но и в отговор на човешката намеса; възможността за миграционно движение и отдих при незамръзналите води се случва в контекста на антропоцена, където човешката дейност редефинира пътя, по който тези птици преминават. Въпреки че топлия язовир дава убежище и място за отдих на птиците, а дори се ползва за пускане обратно в дивото на ранени и излекувани птици, подобни електроцентрали като ТЕЦ „Брикел“ са сред най-силните фактори за смъртност на птици в глобален мащаб (Benjamin, K. 2012) и са част от глобалния проблем с климатичните промени, поради употребата на въглища. Времето на антропоцена се проявява именно в тези противоречия - място, което е едновременно екологична криза и система на заплитания; нарушените от човека индустриални зони и пейзажи биват оплетени в сложна мрежа от отвъд-човешки наративи.
Обаче в тази история има и нещо повече. ТЕЦ „Брикел“, който е именно причината да се затоплят водите, има и една друга история. Всъщност този тец е и един от най-силно замърсяващите в страната, както и пословичен с корупционни схеми. През годините ТЕЦ „Брикел“ системно замърсява въздуха и околната среда в района най-вече с редовно завишени нива на сериен диоксид, а местните жители непрестанно сигнализират за купища черен прах заливащ всеки аспект от ежедневието им. Тецът системно нарушава всякакви норми за замърсяване с фини прахови частици и сериен диоксид, с което постоянно трови жителите на този район. [3] Наред с това екологични организации разкриват, че тази централа систематично занижава посочените в докладите си данни, с което замаскира неотчетени общо 1 957 682 тона въглероден диоксид и избягва въглеродни квоти в размер над 146 млн. лв. Освен тези нарушения централата става известна и с нелегалното внасяне и изгаряне на отпадъци от Италия. ТЕЦ „Брикел“ е свързан с енергийния бизнесмен, прочут с невъобразими корупционни схеми - Христо Ковачки. Според докладите „Брикел“ е част от нелегалната империя на Ковачки, който приватизира голяма част от енергийния сектор в страната чрез офшорни компании и така върлува из сектора с безброй вредни практики, нарушаване на човешки права и престъпления срещу природата. Дори без препратка към микро-фестивала „Девет слона“ корупционните схеми, свързани с Ковачки са представени като „слона в стаята“.
Язовирът и прилежащият му ТЕЦ „Брикел“ разказват история за отровен въздух, социални неравенства и корупция, които оформят живота на местните общности. В бъдеще, когато въглищата останат в миналото, а ТЕЦ „Брикел“ затвори врати, язовирът ще продължи да бъде свидетел на тези взаимоотношения. Всъщност язовир „Розов кладенец“ ни разкрива и нещо повече от междувидови вплетености, той разкрива и начините, по които можем да развием теоретичния апарат на онтологичния обрат, за да разкрием нещо повече.
IV. Инфраструктурна поетика
И ето че именно този практически пример ни разкрива проблема, с който започнахме. Как да ползваме теоретичната рамка на онтологичния обрат едновременно, за да разпознаем междувидовата взаимосвързаност и множеството перспективи, които изграждат човешки и отвъд-човешки реалности, докато в същото време да се насочим към конкретни социокултурни измерения на неравенства и разпознаване на исторически динамики. Как може антропоценът, това планетарно събитие, което ни говори за множество живителни сили, присъстващи на разрушена планета, което не може да бъде разказано без да се вземат предвид отвъд-човешките перспективи, да послужи за критическо включване към локалните реалности?
Примерът с „Розов кладенец“ ни води към критиките, отправени към онтологичния обрат. Понятийният апарат на онтологичния обрат служи за ангажиране с климатичните и екологичните процеси, а също и разширява перспективите чрез децентриране на антропоцентризма и чрез възприемане на многовидови и плуралистични светогледи (O'Reilly, J. et al. 2020 15). Обаче в същото време бива критикуван за често пренебрегване на конкретните причинители на екологичните катастрофи и климатичните промени, както и твърде силен абстракционизъм, който отдалечава теорията от практически решения (23). Наред с това Дейвид Грейбър отбелязва първо, че онтологичния обрат може да третира местни локални вярвания и практики като изолирани реалности, което според него има опасност да създаде изкуствени граници, подсилвайки западноцентричните епистемологии и второ, че рядко се ангажира с понятия, които вече добре обясняват установени социални и културни проблеми (Graeber 2015). Друго поле на критика идва от привържениците на понятието капиталоцен като опониращо на антропоцен, за които антропоцена пренебрегва икономическите и класови неравенства, които именно предразполагат към свят на разрушена планета (Февзи, Ф. 2020). Всички тези критични възгледи към антропоцена и онтологичния обрат не отхвърлят въпросния понятиен апарат, а дори напротив, виждат го като ценен, но изискват ново включване. Именно нуждата от това включване ни разкрива и язовир „Розов кладенец“, където междувидовите отвъд-човешки наративи са обвързани с множество локални динамики на корупция, и инфраструктурен разпад.
Тук идва мястото и на така наречената инфраструктурна поетика. Браян Ларкин ни призовава да обърнем внимание на инфраструктурата не само като във физическите ѝ измерения, а вместо това да я разглеждаме като мрежа и потоци. За него инфраструктурата - пътища, мостове, електропроводи и тръбопроводи - е не само физическата основа на модерното общество, но и израз на социалните, политическите и екологичните отношения, които оформят света. Начинът, по който инфраструктурата структурира пространството и времето, влияе върху нашето преживяване на света и притежава потенциал за преосмисляне на връзките с мястото, мобилността и свързаността. За Ларкин така наречената „онтология на инфраструктурата“ представя инфраструктурата като от една страна физическа и техническа, но и в същото време представяща различни взаимоотношения и реалности. Инфраструктурата съществуваща освен с техническата или физическата си реалност, също създава възможните условия, при които други обекти (и субекти) съществуват и биват категоризирани (Larkin 2013 329). Тя не е набор от обекти, а мрежа от взаимоотношения, които позволяват на други системи да функционират.
Пътищата, тръбопроводите и кабелите не са просто физически артефакти, те оформят и опосредстват социалните взаимодействия и икономическия поток. По този начин инфраструктурните обекти създават възможности за сетивни, въображаеми и ментални преживявания (движение, светлини, топлина и шум), които изграждат начините, по които хората могат да преживяват и да обитават определени пространства. Ларкин си служи с концепциите на Аристотел и Жак Рансиер, за да дефинира поетиката (през древногръцкото aisthesis) като създаваща телесно и „въплътено преживяване, управлявано от начините, по които инфраструктурите създават условията на околната среда и ежедневието - усещането ни за температура, скорост, цъфтеж и идеите, които свързваме с тези условия“ (336-337). Инфраструктурните обекти служат като знак за политическото и историческо време в пространството, но също и създават „сетивно усещане за съществуване.“ (338) Ларкин идентифицира поетичното като качеството на инфраструктурата да предизвиква желания, преживявания, фантазии и културни представи. Инфраструктурите организират населенията и пространствата като така укрепват държавната или корпоративната власт.
Често инфраструктурите се изграждат така, че да създават желание за една определена концептуална парадигма за модерността, както например стотиците километри построени албански пътища по време на съветския режим, въпреки практическата забрана за употреба на коли от авторитарната държава, което води до „инфраструктурен фетишизъм“ (333). Ларкин също се познава и на българския изследовател Владислав Тодоров, който изследва „естетичните“ структури на съветския режим, които не създават блага, а „символични значения“, които репрезентират административната власт на режима. (Todorov, V. 2013 335) Друг пример би бил енергийния преход в западната част на Ротердам, където новата инфраструктура на тръби, кабели и нови сгради бива разпозната като знак за определен тип гражданство, към което жителите трябва да се стремят, за да продължат да бъдат част от съответния квартал и в същото време предразполага (управлява) местните към конкретен тип темпоралност или прекарване на времето, което да е свързано повече с пазарните практики, отколкото със създаването на общности за взаимопомощ (Tomov, M. 2022).
Ларкин ни предизвиква да гледаме на инфраструктурните обекти, потоци и мрежи като повече от технически дадености. Би следвало да гледаме на тях като на културни артефакти, които да изследваме в тяхната динамика. Това позволява един допълнителен поглед към трансформативни процеси на антропоцена, който да разкрие локални перспективи на инфраструктурна поетика и междувидови наративи.
V. Инфраструктурни топоси и Отвъд „История славянобългарска“
Тема и място
Тук стигаме и до основата на нашата практическа задача. В тази част ще разкрием един аспект от историята на антропоцена в София, но за цялостната форма на артистичното изследване е най-добре да се прегледа аудио-визуалния документ „Отвъд „История славянобългарска“. В настоящата част ще се съсредоточим повече върху инфраструктурните зависимости и наративи за корупция, трансформация и разпад. Именно в пукнатините на тези инфраструктурни светове намираме пространството на отвъд-човешките същества. Това са такива пространства, които успяват да обединят място и тема.
Артистичното ни изследване ни отведе на бул. „История славянобългарска“ - булевард, който разкрива едно лиминално пространство, присъстващо като невидима преходна граница между център и периферия. Там се спряхме на четирите точки от градското поле, които за нас обединяват пространство и тема - това са парк „Надежда“ и неговата периферия, изоставената гимназия по железопътен транспорт „Никола Корчев“, централната сграда на ТЕЦ „София“ и Гробищен парк „Централни софийски гробища“. Тези четири точки, стоящи една до друга, разкриват флуктуиращата опозиция между обитаеми и необитаеми пространства. София е изпълнена с подобни гранични места, които биват определяни като преходни, но показват сливащите се потоци на онтологично и социално противопоставяне. Същевременно тези места са обект на сегашни или бъдещи трансформации и биват внедрени в политически дискурси. Това са контурите на градското пространство, които говорят сами за себе си - те изграждат наративи на потоци от инфраструктурна поетика и отвъд-човешки светове, които разказват за преходност и трансформация, както и за разпад и нов живот. Докато при парка и училището успяхме да открием повече трансформация и отвъд-човешки светове, ТЕЦ „София“ и Гробищният парк разкриват истории за корупция и разпад и междувидова вплетеност.
* Парк „Надежда“
Парк „Надежда“ и неговата периферия са изключително показателни за политическата и градска трансформация в София. Ако се изразим в стила на Тцинг, можем да кажем, че той олицетворява напрежението между темпоралност и мащабиране - scalability (Tsing 2015 38) - в развитието на урбанистичната среда. Историята на парка и район „Надежда“ се обвързва с политическите трансформации; той олицетворява материални структури, които създават социални и политически въображения. От самото си създаване квартал „Надежда” е представян като визия за по-светло бъдеще. Самото му име „Надежда“ подсилва символичната му тежест в разказите за трансформация. Когато през 1972 г. се представя план за застрояване на район „Надежда“, той е приветстван като добро решение „в духа на най-съвременните схващания за масова жилищна култура.“
От така наречените „бивши покрайнини“ са премахнати съществуващите къщи и са заменени със „сглобяемото строителство в осеметажни блокове.“
Политическото внимание към парка нараства винаги по време на кампании за местни избори. Например през 2019 г. започва пореден нов ремонт, включващ ново осветление и паркинг, съвпадащи с местните избори. А през 2023 г. допълнителни подобрения като реновация на пътеки и реконструкция на мост „свързващ“ парка с жилищни блокове, биват представени като изграждане на наратив за „добро управление“. Това повтарящо се рамкиране и преинтерпретиране на квартала и парка ги превръща във вечно място на потенциал, а не в завършено пространство - място на никога незавършената надежда. Днес този район както и съседните на парк „Надежда“ са плод на нови инвестиционни проекти за жилищни комплекси, мотивирани от изграждането на метростанция и постоянното обновяване.
Докато централните части на парка са подчертани в публичния и политически дискурс, неговата периферия разказва една друга история. Края на тази никога незавършена надежда и границата на парка е канала на Суходолската река, където се разкриват неочаквани екологии и занемарени пространства. Там човешкото (не)обитание се среща с постепенния упадък на инфраструктурата, която се противопоставя на планираната трансфорамция и ни показва срещи с множество междувидови свързаности. В периферията на парк „Надежда“ процъфтяват нови форми на живот, плесен, мъх, както и останки от попаднали в капан животни. Един от най-често срещаните обитатели е глухарчето, чиито разнасяни от вятъра семена колонизират индустриални пустеещи зони и градски паркове. Глухарчето ни напомня за издръжливостта на отвъд-човешките същества по време на антропоцена. Този вид процъфтява сред повишени нива на въглероден диоксид и лесно завладява подобни градски структури. Друг от видовете, които срещаме там - върболистът - ни напомня за заплетените светове на междувидовата динамика и глобалните миграции на видовете. Местен вид за някои места в Европа и Северна Африка, той бързо се категоризира като инвазивен, когато бива пренесен на други местообитания, като например в Северна Америка, където създава огромни проблеми и образува гъсти монокултури, които изместват тамошната флора. Този вид се разпространява лесно в променени от човека речни пейзажи. Присъствието му в речни корита край парк „Надежда” подчертава глобалните измерения на местните екологии.
Парк „Надежда” е нещо повече от физическо пространство. Неговите политически и екологични трансформации разказват история както за свързване и обединяване, така и за разпад, пренебрежение и нови животи. Пейзажът на парка разкрива сложното взаимодействие на инвестиции, упадък и устойчивост, които определят градския живот.
** ПГЖПТ „Никола Корчев“
ПГЖПТ „Никола Корчев“ следва подобен наратив на постоянни трансформации, но сякаш с обратен знак. Построена през 1957 г., първоначално гимназията носи името „Георги Димитров“. Сградата е приспособена и надстроена върху основите на складови помещения. В този период курсистите са били набирани „от локомотивните и вагоноремонтните депа в страната“ (ДА [Държавен архив] – София, ф. 4162) - без да имаме пълната история, това напомня за множеството обезпокоителни и зловещи практики от ерата на тоталитарния съветски режим, които минават под шапката на образователни политики.
Името бива променено през 1974, когато гимназията приема за свой патрон възрожденския герой Никола Корчев. Възрожденският мотив и трансформацията в името напомнят на случващия се в този период възродителен процес, когато имената на стотици хиляди български граждани биват насилствено сменени.
През 2020 г. училището претърпява нова трансформация като според заповед РД 14-59/20.07.2020 то е „преобразувано“ към друго училище - Професионалната гимназия по подемна, строителна и транспортна техника. Според заповедта това е процес по „оптимизиране“, който се случва поради „необходимостта от оптимизиране“ (МОН РД14-59/20.07.2020) на мрежата от професионални гимназии, а оператор на имуществото става новата гимназия. Промяната не се приема радушно от персонала. От ПГЖПТ споделят чувствата си за закриването: „В сградата на закритата гимназия е тихо, тъмно, запустяло... Само преди месеци тук се чуваше глъч на ученици, беше живо... Духът беше друг. Сега е гробна тишина. И връхлитат спомени...“
Днес сградата е празна. До изоставените и инфраструктури обаче се срещаме с още един инвазивен вид. Около изоставените училищни площи и неизползваните релси днес обитава японска фалопия. Привнесена в Европа през 19-ти век, японската фалопия бързо бяга от ботаническите градини и се разпростира из променени от човека зони. Ризомната му коренова система лесно прониква през пукнатини на твърди повърхности като бетон и асфалт. Този организъм расте най-вече в градска среда около пътища и железопътни линии, където постепенно променя качеството на почвата и потиска растежа на останалите растения.
Историята на ПГЖПТ „Никола Корчев“ разкрива по-широки промени в политическия и икономически пейзаж на страната. Пустееща сгради и постепенно завладяване от инвазивни видове въплъщават наслоените истории на промяна и изоставяне. Останките от сградата на училището ни напомнят как инфраструктурата, макар и ерозирала, продължава да разказва за преплитането мултивидови трансформации.
*** ТЕЦ „София“
Сградата на ТЕЦ „София“ е построена през 1949 г. Тя ни разказва за бавен разпад, олигархия, поколения корупция и междувидова взаимосвързаност в пукнатините на гниещата инфраструктура. Първоначално проектирана за въглища, централата премина към изкопаем газ през 1975 г., като днес тя консумира една трета от употребения в България газ - точно толкова колкото е и консумацията на газ в цяла Молдова. Под повърхността си крие рушаща се инфраструктура, растящи дългове и скандали, които продължават десетилетия.
През 2006 г. тогавашният собственик на дружеството Вальо Топлото е арестуван по обвинение за пране на пари. Следват години на спорно управление, които правят централата един от най-големите длъжници в страната, въпреки че дружеството е пословично с преследването на своите длъжници. През 2012 г. дружеството натрупва загуби в размер на 397 милион лева, след което започва да работи на загуба и до днес. (Доклад № 408043) Към момента топлофикацията има дълг от 1,6 милиарда лева към БЕХ и Булгаргаз. През 2021 след извършен цялостен анализ на дружеството, който показва как съоръженията са изключително стари, което прави невъзможно спазването на екологичните норми. Оборудването на централите е в края или отвъд планирания си проектен живот, а рискът от аварии е изключително завишен. В периода 2015-2021 са регистрирани 35 травми на служители. Снимките от централата показват порутена инфраструктура, ръждясали тръби, дупки в алеите на по-високите етажи. Тръбопроводите на дружеството са често ръждясали и стари, като губят средно по 20% енергия годишно. Топлофикация „София“ постоянно нарушава своето комплексно разрешително като замърсява въздуха с азотен оксид, а водите с метали и сулфатни йони (2022, 2023 Годишни доклад КР ТЕЦ „София“).
Въпреки че дружеството традиционно работи на загуба, през 2021 се случва нещо необичайно и се оказва че Топлофикация София е с 318 милиона лв. печалба. Това става след като нематериални активи са признати сервитутите на терените на тръбопроводите на дружеството, които възлизат на стойност 585 милиона лв (Грант Торнтон ООД, доклади 2022, 2023). На практика това са пространствата около множеството гниещи тръби, плъзнали като същински Ктулу из градския пейзаж, които изведнъж стават активна ценност за топлофикацията. Така според отчетите загубата е заличена. Увеличението на приходите през тази година е 73%. Това кореспондира с намерението на държавата да изкупи дружеството от Столична община - сделка, която потенциално може да бъде извършена едва, когато Топлофикация София е на печалба (2022 Годишен доклад КР ТЕЦ „София“). От 2019 до 2024 г. дружеството сключва съмнителни сделки за въглеродни квоти, които ощетяват финансите на топлофикацията и са в полза на бизнесмен, свързани с енергийната мафия в страната - икономическите ползи от тази схема са свързвани именно с олигарха Христо Ковачки, за когото разказахме в част III от този текст.
Въпреки тази история на олигархия, корупция и разпад, върху сградата на ТЕЦ „София“ откриваме един нов наратив - в руините на разпадащата се инфраструкутра място за живот са намерили няколко черни тополи. Черната топола, вид който в момента расте върху разпадащия се покрив на топлоцентралата, е екологично гъвкаво растение, което вирее в различни среди и често се използва за укрепване почвата в нарушени терени, ставайки основа на мрежа от животи дори в замърсени индустриални зони. Тя предлага една форма на странна надежда - нейното присъствие бележи както щетите, нанесени от хората, така и потенциала на екосистемите да се адаптират и да намерят своята трансформация.
Въпреки че от топлината на ТЕЦ „София“ зависи топлината за множество от гражданите на града (все пак към този момент тя е единствената централа пригодена да предостави достатъчно топлинната енергия на софиянци, идваща от едно единствено място), тя олицетворява инфраструктурната поетика, където упадъкът разказва противоречията на индустриалната амбиция и нейното изоставяне. Ръждясали тръбопроводи се вият заедно с процъфтяваща зеленина, като тяхното съпоставяне разказва история за запуснатост и неочаквана живителна сила. По стените на сградата, по покрива ѝ и по ръждясалите тръби растат храсти, тополи, мъх и друга растителност. Със своята монолитна монотонност и надвиснала разруха, тя остава обект на дебати за надвисналото ѝ затваряне. Нови онтологии чакат момента, когато този градски паметник за индустрията на изкопаемите горива ще даде ход на своята промяна и разпад.
**** „Централни Софийски гробища“
Гробищният парк е открит през 1889 г. Оттогава софийското гробище постепенно увеличава размерите си, като през 2019 г. е взето решение за официално ново разширение в посока на ТЕЦ „София“. Разширението е с размер приблизително една десета от дотогавашния размер на парка. Новата част обаче се различава значително от старата, тъй като на практика е просто поле от кал, в което посетителите неизбежно затъват. В медиите то е определено като „потресаващо“.
Разпада на новата част на гробището обаче надхвърля естетиката. През 2024 г. разследванията разкриват гротеска икономика на изнудване и измами. Служителите на гробищата заплашват семейства на покойните с вандализъм, освен ако не бъдат платени подкупи. На практика се извършва рекет, при който близките на починалите са заплашени, че ако не дадат пари на съмнителни лица, гробовете на техните близки ще бъдат разрушени. Друга практика е изкупуване на гроб в старата част на парка, чрез подаване на фалшиво заявление за преместване на лежащото там тяло. След фиктивно преместване на гроб от по-богата на растителност стара част към друго място, измамници купуват „за вечни времена“ съответният парцел под името на друго лице за сумата от 570 лв. Следва намиране на семейство, което наистина се нуждае от гроб за свой близък, на които се предлага съответния парцел срещу сума от около 10 хиляди лева. Наред с това често се извършва и заличаване на надгробни плочи от вече заети парцели, които след това се предлагат като свободни места, въпреки че в тях вече има други тела.
Трансформацията на гробището не е просто институционален провал, а странна метафора за междувидовата онтология. Резкият контраст между естетизираната от растителност стара част и пейзажа на необработената и кална нова част дава пространство за набор от измамни схеми и за употреба на желанията дори и при покойниците. Новите кални полета с техните потъващи пътеки присъстват до постоянния монотонен звън на ТЕЦ „София“, който се намира непосредствено до тях. Звукът на електроцентралата се смесва с пейзажа на разпад и скръб.
Междувременно по-старите части на гробището стават диви. Храсти се катерят по оградите, корените им се заплитат с тези на дървета. Мъхът процъфтява върху забравени или разрушени надгробни плочи, гъбите никнат около имената на надгробните плочи. Под повърхността се намират земни червеи, които бавно плетат мрежи от тунели в почвата със своето ритмично движение. В това пространство гробището се превръща в екосистема, място с неочаквана жизненост сред човешкото пренебрежение. Под повърхността, обикновеният земен червей тихо вплита своето съществуване в дълбините на почвата, издълбавайки подземни тунели, които стават проводници за вода и въздух, подхранвайки корени и гъби. Заедно тези видове създават подземна мрежа от междувидова свързаност и подкрепа.
Насред гробовете и комините, инвазивните растения колонизират границите, докато гъбите и червеите пренаписват разказа на почвата. Гробището и ТЕЦ „София“ се отразяват едно в друго - структури в упадък вплетени между човешки и отвъд-човешки онтологии.
VI. Заключение
Ето такава е нашата „История славянобългарска“. Пълна с трансформации, посттоталитарно наследство, динамики на корупция и измами, но и с нов живот, развиващ се в руините на разпадащата се градска структура. Докато електрическите централи продължават да бълват отрови, метан и въглероден диоксид, които бавно спомагат за затоплянето на Земята, а трансформиращите се инфраструктури разкриват последствията от един авторитарен режим, както и пренебрежителното отношение към управлението и склонност към измамничество, някои все пак могат да намерят странна форма на надежда в най-неочакваните места; руините на разпадащата се градска среда в София приемат нов живот, който бавно завладява своето пространство в пукнатините. През забавената практика на „изкуството на забелязването“, за което Ана Тцинг ни призовава, съзерцаваме как „създаването на светове не е лимитирано само до човешки дейности… и може да позволява пространство за повече от един вид” (Tsing 2015 17, 22) дори и в напълно градска среда. Местата на лиминалност, тези инфраструктурни топоси на трансформиращия, говорят за изменения в урбанистичен пейзаж и променящата се увредена планета. Те разкриват своята онтология за онези, които са готови да я видят и ще могат да я разкриват дори далеч след човека. От една страна вглеждането към различните слоеве на повърхностите на градските пейзажи, както ни съветва Тим Инголд (Ingold 2010), ни разкрива дълбочинен слой на почва пълна с животи, корени, гъби, инвазивни растения и червеи, които всички разказват за своята междувидова вплетеност; един среден инфраструктурен слой на разпад, пренебрежение, разруха и замърсяване, където храсти започват да превземат пътеки и тръби, строени някога за хората; и още един забравен от институциите най-горен слой на пейзажа, където пукнатините на замърсяващата индустрия на изкопаеми горива отваря пътечки за най-смелите и устойчиви видове, които опитват да превземат нейните рушащи се покриви. В същото време световете, които разгледахме в текста, лесно потвърждават тезата за олигарсите като „главен актьор в българския капиталоцен.“ (Февзи 2020) Макар да се съсредоточаваме в само четири точки от булеварда, „История славянобългарска“ не е просто името на транспортен възел и урбанистична граница, а символ на сложно вплитане между тоталитарно наследство, съвременни икономически динамики и екологичната трансформация. София е град, в който пукнатините на инфраструктурата разказват истории за разруха, корупция и адаптация. Дали ще се откажем от надеждата по време на антропоцена зависи от нас.
[1] Ана Тцинг въвежда използването на понятието отвъд-човешки (more-than-human) за сметка на понятието не-човешки (non-human), за да подчертае включеността и взаимната междувидова сплетеност между човешки и нечовешки свят. Вж. Tsing, A. (2013) и. Tsing, A. L. (2014). Превода на понятието като отвъд-човешки не би следвало да се бърка с полето на постхуманизма. Полуслятото изписване на понятието насочва към по-силна равнопоставеност и сътрудничество на двете частици, а също и препраща по-ясно към оригиналната израз на английски език.
[2] С това понятие Харауей се отнася към една спекулативна ера, която набляга на взаимосвързаността, многовидовото сътрудничество и продължаващата съвместно развитие между хората, отвъд-човешки същества и Земята. Терминът произлиза от гръцкия корен „хтоничен“, което означава „на земята“ или „на подземния свят“ и отпраща към заземяване в земните процеси и взаимносвързаности. В популярната култура това понятие прави алюзия и към Ктулу - спекулативно митологично същество, създадено от Х. Ф. Лъвкрафт, сигнализиращо неразбираема и апокалиптична опасност. Хтолоцен е по-подходящ превод, тъй като самата Харауей насочва повече към това значение и експлицитно се разграничава от Лъвкрафт.
Вж. (Haraway 2016 2, 33, 169, 174)
[3] Европейската комисия с/у България, дело C‑730/19, 12 май 2022. Съд на Европейския съюз.
Библиография
Отвъд „История славянобългарска“. Аудио-визуален документ. Наличен на: https://devetslona.art/projects/project-16 и https://youtu.be/ExtS2TFRIDQ?si=_KqsxuMdHPzDPAut
Comments